Джефри Дийвър - Танцьорът

И без това прозорецът на първия етаж на съседната къща беше отворен — вятърът развяваше пердетата му. Който и да наблюдаваше видеокамерите, вероятно вече беше свикнал с постоянното движение откъм тази посока. Така че Стивън можеше спокойно да скочи от този прозорец и да осъществи замисъла си.

При това беше сигурен, че няма да го очакват да се появи от тази посока. Беше подслушал радиостанциите им и чу съобщенията за евакуация на всички сгради в близост до Двадесети участък. Значи те наистина бяха повярвали, че той щеше да се опита да закара цистерната близо до участъка, за да го взриви.

— Преценявай, Редник.

— Сър, моята преценка е, че врагът разчита главно на физическите качества и анонимността на сградата под охрана. Освен това забелязвам значителни липси на тактически персонал, откъдето си вадя заключението, че дори еднолична атака на сградата би се увенчала с успех при елиминирането на едната или дори двете цели, сър.

Въпреки увереността си, изведнъж за момент той се почувства дребен.

Представи си как Линкълн го търсеше. Линкълн Червея. Представи си как голямото безформено буцообразно същество, ларвата, олигавена от влажната слуз на червеите, се оглежда на всички посоки за него. Можеше да гледа през стените, да се процежда през цепнатините.

Да гледа през прозорци…

Да пълзи бавно нагоре по крака му.

Да дъвче бавно месата му.

— Измий ги. Изстържи ги!

— Какво ще измиваш, Редник? Още ли ще ми досаждаш с тези скапани червеи?

— Сър, аз… Сър, съвсем не, сър.

— Да не би да си обърнал резбата, Редник? И сега да ми се сваляш като някоя шибана, скапана гимназистка? Чувстваш ли нужда от закрила, а, девойко бледа?

— Сър, съвсем не, сър. Аз съм като острие на бръснач, сър. Аз съм смърт за всички. Възбуждам се най-много, когато убивам.

Пое си дълбоко въздух. Няколко пъти. Бавно го обзе спокойствие.

Беше скрил калъфа си за китара със снайпера вътре на покрива под водонапорната кула. Останалата част от екипировката си той напъха в неголяма ученическа раница. После облече канадката си с емблемата на Колумбийския университет и нахлупи бейзболната шапка.

Слезе бързо по противопожарната стълба и изчезна в алеята. Чувстваше се засрамен, дори малко изплашен — не, не от вражеските куршуми, а от пронизващия взор на Линкълн Червея, който с всеки изминал момент се приближаваше към него с бавните, но неумолими гърчещи се движения на червея.

Стивън смяташе да проникне с взлом, но не му се искаше да убива други хора, въпреки че къщата, съседна на охранявания блок, беше напълно празна.

Във фоайето нямаше никой, липсваха и камерите по ъглите. Входната врата беше хлабаво залостена с гумената дръжка на една подочистачка; до нея се виждаха бухалки за пране и няколко меки стола. Наистина беше съблазнително, но не му се искаше да поема излишния риск да се натъкне на някой от наемателите или на случайно присъстващи. Ето защо той се върна обратно и заобиколи отдалечения от охраняваната къща ъгъл. Мина покрай един засаден в огромна саксия бор, който му предложи убежище близо до тротоара. С лакът счупи тънкото стъкло на прозореца, водещ към затъмнения лекарски кабинет на някакъв психиатър, както се оказа по-късно, и скочи вътре. Цели пет минути стоя напълно неподвижен с пистолет в ръката. Нищо. След това безшумно се изниза през вратата и стигна до коридора на първия етаж.

Спря се пред вратата на кабинета, който, според него беше онзи, от чийто прозорец се развяваха пердетата, и който гледаше към алеята на охранявания блок. Протегна ръка към дръжката.

Някакъв вътрешен инстинкт го накара да промени първоначалното си намерение. Реши да опита през приземния етаж. Намери стъпалата и се спусна към гъстия, покрит с мухъл лабиринт от подземни помещения.

Стивън се движеше безшумно към външната страна на сградата и отвори една стоманена врата. Влезе в слабо осветено помещение, с размери шест на шест, което беше пълно догоре с всевъзможни сандъци и стари приспособления. Откри малък прозорец на равнището на главата си, гледащ към алеята.

Стъклото обаче беше здраво закрепено. Щеше да се наложи да го махне заедно с рамката. Щом излезеше навън, щеше да се скрие зад кофите, после с приведената походка на снайперист да се придвижи до замаскираната врата. Този вариант беше доста по-безопасен, отколкото онзи с покрива на отсрещната сграда.

Стивън си помисли: „Стана!“