Джефри Дийвър - Танцьорът

Тогава Райм беше продължил:

— Аз искам Танцьора. Той уби няколко ченгета, включително двама от най-добрите ми техници. И ще го пипна.

И въпреки това тя усещаше, че има още нещо. Но не пожела да се задълбочава повече.

— Ще трябва, разбира се, да говорите и с Брит.

— Естествено. Накрая беше казала:

— Добре, навита съм.

— Благодаря ви. Аз…

— Но… — беше го прекъснала тя.

— Какво?

— Имам едно условие.

— Което е? — Райм отново бе повдигнал едната си вежда. В този момент на Пърси й беше хрумнала мисълта: ако човек не гледаше увреденото му тяло, можеше да види, какъв красив мъж стоеше пред него. И после, ах да, по дяволите, щом осъзнаеше това, я връхлиташе старият й враг — обземаше я необясним страх в присъствието на красив мъж. Хей тролке, тролице, вещице, жабо кикирице, къде ти е жабокът за събота вечер, а? На бас, че пак са те прескочили…

— Утре вечер да пилотирам чартъра за щатската здравна организация.

— О, това съвсем не ми се струва добра идея.

— Тогава сделка — на куково лято — беше казала тя, като използва лафът, който Ед и Рон често употребяваха.

— Защо точно ти трябва да летиш?

— Компанията се нуждае от този полет. И то на всяка цена. Полетът ни виси на косъм и затова е нужен най-добрият пилот сред нас. Това съм аз.

— Как така полетът ви виси на косъм?

— Всичко е планирано до стотната. Ще изразходим минимум гориво. Не мога да си позволя някой, който ще губи време в празни обиколки, понеже не се насочил правилно или ще ми се обади да му търся заместник заради лоши атмосферни условия. — На това място тя беше замълчала, а после прибавила: — Няма да изоставя Компанията в най-тежкия момент.

Наистина, беше казала тези думи с твърда решителност, но донякъде се изненада, когато той кимна.

— Добре. Съгласен съм.

— В такъв случай сделката е сключена. — Пърси инстинктивно протегна ръка напред, но се усети навреме.

Той се беше засмял.

— Отскоро се придържам изцяло към устни споразумения. — После си пийна и той от скоча, за да полее предварително уговорката.

Сега, вече шест и половина, събота сутринта, тя беше . облегнала чело о прозореца на охранявания апартамент. Предстоеше й толкова много работа. На първо място да преправят „Фокстрот Браво“. После подготовката на навигационния дневник и плана на полета можеше да отнеме още няколко часа. И въпреки тревогите и скръбта й за Ед тя усещаше едно неописуемо удоволствие. Довечера щеше да лети.

— Хей — обади се познат провлечен глас. Тя се обърна и видя Роланд Бел на вратата.

— Добрутро — каза той.

После тръгна с широка крачка към нея.

— Ако смятате да дърпате тези завеси, по-добре да не ставате от леглото като пеленаче. — И той дръпна пердето.

— О, чувам, че инспектор Райм е устроил някакъв капан. С гаранция Франция, че ще го пипне, лошия негодник.

— Е, приказката е, че Линкълн Райм никога не греши. Но ако питате мене, що се отнася точно до този убиец, аз не бих вярвал на ничии приказки, докато с очите си не се уверя. Добре ли спахте?

— Не — отвърна тя. — А вие?

— Успях да дремна два-три часа — каза Бел и надникна през прозореца. — Но пък не ми се спи. От известно време сутрин, като се събудя, се чувствам пълен кретен. Ама така си е, с тези младоци. Сега, ако обичате, да ви помоля да не дърпате повече това перде. Да не забравяме все пак, че това е Ню Йорк. Я си помислете какво би станало с кариерата ми, ако залепнете на отсрещната стена от заблудения куршум на някой пубертет с мания за величие, който си умира да гърми във въздуха. Ако това се случи, просто не знам, сигурно ще се усмихвам кисело цяла седмица. А сега, какво ще кажете, ако ви поканя на кафе в домашни условия?

Рано сутринта, в неделя, в прозорците на тази градска къща се отразяваха няколко купести облака.

Рано сутринта, в неделя, из въздуха се усещаше мирис на дъжд.

Рано сутринта, в неделя, и Съпругата беше застанала още по нощница на прозореца, в който се отразяваха купестите облаци. Около бледото й лице се спускаха черните къдрици на разрошената й коса, тъй като тя явно току-що ставаше от сън.

Рано сутринта, в неделя, Стивън Кол беше застанал от другата страна на Тридесет и пета улица, срещу строго охраняваните апартаменти, собственост на Министерството на правосъдието. Той се криеше в сянката на една водонапорна кула на покрива на отсрещния стар блок с апартаменти. Наблюдаваше внимателно Съпругата с модерния си бинокъл „Лейса“. Покрай елегантното й тяло се движеха отраженията на дъждовните облаци.