Джефри Дийвър - Танцьорът

— Но? — беше попитала тя.

— Но той няма да се откаже да ви преследва. Дори и след като мине заседанието на Голямото жури, вие все още ще представлявате заплаха за Филип Хансен, понеже ще трябва да ви призоват да свидетелствате и на процеса. А той може да се проточи с месеци.

— Има вероятност Голямото жури да не му предяви обвинителен акт, без значение какво ще кажем ние — му беше казала Пърси. — Тогава няма да има причина да ни убива.

— Това няма никакво значение. Щом Танцьорът е нает да убие някого, той няма да миряса, докато не го види мъртъв. Освен това прокурорите ще обвинят Хансен за убийството на мъжа ви, така че вие ще трябва да свидетелствате и по това дело. Най-удобно за Хансен би било да ви няма.

— Мисля, че разбирам накъде биете.

Той беше повдигнал вежда.

— Да стана червейче на кукичка — беше казала тя. Ъгълчетата на очите му се бяха сбърчили и той се засмя.

— Е, няма да ви развеждам из квартала като рядко животно, а просто ще ви скрия тук, в града. Естествено ще имате и охрана. И то най-елитната. Въоръжена по най-съвременни стандарти. Ние ще му устроим засада, а вие просто ще си седите на топло. Когато Танцьорът се появи, ние ще се погрижим за него. Да се надяваме, че ще бъде завинаги. Наистина е много откачено, но нямаме кой знае какъв избор.

Поредната глътка скоч. Съвсем не беше лошо. За нещо, което не е произведено в Кентъки.

— Откачено ли? — повтори тя. — Нека ви задам един въпрос. Вие имате ли си модел за подражание? Някой, на когото се възхищавате и искате да приличате на него?

— Разбира се. Но все криминалисти. Аугуст Фолмер, Едмон Локар.

— А познавате ли Берил Маркъм?

— Не.

— Това е една авиаторка от края на тридесетте и четиридесетте. Именно тя — а не Амелия Ърхарт — беше мой идол.

, Водила е много разгулен живот. Произхожда от доста богато английско семейство. От ония, дето са се върнали от Африка. Тя е била първият човек — забележете, първият човек, а не първата жена — която сама е прелетяла Атлантическия океан, и то по трудния път, от изток на запад. — Тя се беше засмяла. — Всички тогава са я смятали за луда. Във вестниците са пуснали специална рубрика, в която съпричастни читатели са я молели да не тръгва. Естествено, това не я е спряло.

— Успяла ли е?

— Приземила се по корем малко преди летището, но да, успяла е. Виждате ли, още не мога да кажа това смелост ли е, или лудост. Понякога си мисля, че между двете няма никаква разлика.

Райм беше продължил:

— Вие ще бъдете в безопасност, но не в абсолютна безопасност.

— Нека ви кажа още нещо. Нали се сещате онова страховито име? С което наричате убиеца?

— Танцьора.

— Танцуващия с трупове. Пилотите на реактивни самолети имат подобен израз. Ъгъла на мъртвеца.

— Това пък какво е?

— Това е границата между скоростта, при която самолетът ти губи скорост поради Маховата турбуленция, и скоростта, която той всеки момент ще премине въпреки същата тая турбуленция. Това се получава при скорости, близки до тази на звука 35 35 1195,2 км/ч (на морското равнище). . Ако летиш на морското равнище, разполагаш с неколкостотин мили в час, но при височини от порядъка на 15–18 километра, където въздухът е доста по-разреден, моментът на загуба на скорост може да бъде около петстотин възла в час 36 36 925 км/ч. , а Маховите вибрации настъпват при около петстотин и четиридесет 37 37 999 км/ч. . Значи твоята задача е да не навлизаш в отрязъка от тези четиридесет възла в час, а просто да завиеш зад ъгъла на мъртвеца и готово. Всички самолети, на които се налага да летят на такива височини, използват за целта автопилоти, за да задържат скоростта в тази граница. Мога само да ти кажа, че аз почти винаги летя на такава височина и много рядко използвам автопилот. Така че изразът пълна безопасност ми е напълно непознат.

— В такъв случай мога да съм сигурен, че ще се справиш.

Пърси обаче не беше отговорила веднага. В продължение на една-две дълги секунди тя го беше изгледала изпитателно.

— Все пак, не е толкова просто, нали?

— Не е ли? — беше попитал Райм, но невинността в гласа му едва ли можеше да заблуди и малко дете.

— Чела съм криминалните хроники в „Таймс“. Вие, ченгетата, не тръгвате току тъй подир всяко едно убийство. Ами Хансен, той няма да стои със скръстени ръце, нали? Убил е няколко войника, както и съпруга ми, а вие го преследвате, сякаш е Ал Капоне.

— Въобще не ми пука за Хансен — тихо беше казал Райм от мобилния си трон. Тялото му беше напълно неподвижно, но затова пък от очите му хвърчаха черни изпепеляващи пламъци, точно като очите на нейния любим, напуснал я сокол. Тя се беше въздържала да сподели, че също като него никога не би дала име на ловна птица и че беше нарекла дивака си просто „сокола“.