Джефри Дийвър - Танцьорът

Известно време Райм наистина беше повярвал на трика с гигантската бомба-цистерна с газ. Отначало му се беше сторило невероятно Танцьорът да изпусне един от инструментите си при открадването на камиона, но в края на краищата беше правдоподобно. Това, в което Райм се беше усъмнил, беше количеството взривно вещество от възпламенителния шнур, останало по острието на клещите. То показваше ясно, че Танцьорът явно нарочно го беше намазал с цел да накара полицията да мисли, че се кани да използва камиона като бомба. Тогава беше решил, че не, Танцьорът не беше започнал да става разсеян, а тъкмо обратното. След това двамата със Сакс бяха седнали и предвидили действията му. Това, че се беше оставил да бъде забелязан как оглежда евентуалния си маршрут на нападение и после, когато бе оставил жив пазача, за да може той да съобщи на полицията за изчезналия камион — всичко беше съвсем съзнателно и умишлено извършено.

Последното нещо, което окончателно наклони везните в полза на подозренията на Райм, бяха, разбира се, физическите доказателства. Аминиева група около целулозна нишка. Тази комбинация можеше да се срещне само на две места — или върху стари архитектурни хелиографски копия, или върху скици с планове на парцели, които се печатаха от огромни принтери, използващи амониеви съединения в мастилото си. Райм беше накарал Селито да се обади в централното управление на полицията, откъдето да му дадат информация за проникване с взлом в архитектурни фирми. Оттам им бяха изпратили подробен доклад, че наистина един офис, използван главно за съхранение на архива, е бил наскоро разбит. Тогава Райм ги беше помолил да проверят дали случайно адресът не е Ийст Сайд, 35-та улица и удивените служители бяха казали, че да, оттам липсвали няколко плаки.

Единствената загадка беше как Танцьорът е разбрал адреса на охранявания апартамент и това, че Брит и Пърси бяха в него.

Преди пет минути двама служители от специалните части бяха открили разбития прозорец на първия етаж на съседната на охранявания блок сграда. Танцьорът беше минал през полуотворената врата и най-вероятно се готвеше да нападне апартамента, в който бяха Брит и Пърси през алеята, както Райм беше предсказал. Нещо обаче го беше подплашило. Сега той беше някъде в сградата и никой нямаше представа точно къде. Все едно бяха пуснали отровна змия в тъмна стая. Всички се питаха къде се намираше, какви бяха плановете му?

Толкова много начини да умреш…

— Той няма да чака дълго — промърмори Райм. — Твърде рисковано е. — Започваше да се изнервя.

Един от агентите се обади:

— На първия етаж няма никой. Продължаваме да обикаляме.

Изминаха пет минути. От различните позиции се обаждаха постовете и докладваха за отсъствието на Танцьора, макар че Райм чуваше почти само едно монотонно пращене в ушите си.

Джоуди отговори:

— Че кой не иска да направи малко пари? Само дето не зная какво трябва да направя.

— Помогни ми да се измъкна оттук.

— Искам да кажа, ти какво правиш тук? Да не би тебе да търсят?

Стивън изгледа тъжния, кльощав дребосък от главата до петите. Нещастник, но не беше нито луд, нито глупав. Реши, че най-изгодната за момента тактика беше да бъде честен с него. И без това след няколко часа щеше да бъде мъртъв.

Каза:

— Тук съм, за да убия някого.

— Уха-а. Демек, ти си от мафиотите или нещо такова, а? Кого ще убиваш?

— Джоуди, по-тихо. Малко сме я загазили, ако не забелязваш.

— Ние ли? Аз не съм направил нищо.

— Освен това, че си попаднал в погрешното време на погрешното място — обясни Стивън. — Което е всъщност твърде лошо, понеже се намираш в същата ситуация като мен. Те търсят мен и ако ме открият, едва ли ще ти повярват, че нямаш нищо общо. А сега ще ми помогнеш ли? Имам време само да чуя да или не.

Джоуди се опита да не изглежда уплашен, но очите му го издадоха.

— Да или не.

— Не искам да пострадам.

— Ако си на моя страна, няма да пострадаш. Едно от нещата, в които съм наистина добър, е да се грижа за това кой да пострада и кой — не.

— И ще ми платиш за това? С пари? Никакви чекове, а? На Стивън му се наложи да се засмее.

— Никакви чекове. Не. В брой.

Желеобразните очички обмисляха нещо.

— Колко?

Дребното лайно се и пазареше.

— Пет хиляди.

В очите му още се четеше страх, но сега те блестяха с новата светлина на шока.

— Ама наистина? Не ме бъзикаш, нали?

— Не.

— Ами, ако те измъкна и ти ме убиеш, за да не ми платиш?