Джефри Дийвър - Танцьорът

— Това вярно ли е?

— Това може да им начеше крастата, но пък ги обърква. Може да се окаже твърде опасно. Нали разбираш, Линкълн, играта се развива върху дъската. Върху дъската и никъде другаде. — Той пусна една изкривена усмивка. — Не би приел да играеш срещу мен, без да знаеш нищо за мен, нали?

„Не“, помисли си Райм, „не бих.“ Танцьорът продължи:

— Добре, какво точно искаш да узнаеш? Адреса ми? Да ти покажа бележника си от десети клас? Да ти пусна следа? Примерно „Розова пъпка“? Какво ти става? Направо ме изненадваш, Линкълн. Ти си криминалист — и то най-добрият, който съм виждал. А пък само дето не си се разплакал от лигава сантименталност. Е, кой съм аз? Конникът без глава? Сатаната? Или вълшебницата Маб? 53 53 Персонаж от английския и ирландския фолклор — приказна кралица, която влизала в сънищата на хората. Аз съм „те“ от „Внимавайте, те са сред вас.“ Не, аз не съм най-лошият ти кошмар, защото кошмарите не са истински, а аз съм много по-истински, отколкото на всеки един от вас би му се искало. Аз съм майстор в занаята си. Аз съм бизнесмен. Ето защо няма да узнаеш името ми, нито положението ми в обществото, нито серийния номер. Просто не съм създаден според Женевската конвенция. 54 54 Международно споразумение, подписано през 1864 г., третиращо въпросите за отношението по време на война към ранените и болните, по-късно няколко пъти допълвано и разширявано, за да се дефинират условията на морските боеве и военнопленниците.

Райм нищо не можеше да каже. Някой почука на вратата. Бяха пристигнали да го вземат.

— Извинете, ще може ли да ми свалите оковите от краката? — обърна се Танцьорът с жален глас към двамата полицаи, като премигваше с влажни очи. — Моля ви, така ми убиват. И ми е трудно да вървя с тях.

Единият от тях го погледна със съчувствие, после към Райм, който делово каза:

— Ако му отпуснеш белезниците дори с един зъб, аз лично ще се погрижа да те изритат от работа и да не можеш да си намериш друга в този град.

Онзи изгледа Райм, после кимна към партньора си. Танцьорът се засмя.

— Не е проблем — каза, като не сваляше очи от Райм, — просто цена. Можеш да я вдигнеш или смъкнеш.

Полицаите го хванаха за здравата ръка и го изправиха. Между огромните мъже той изведнъж заприлича на недоразвито джудже. Поведоха го към вратата. Той се спря и обърна поглед към Райм.

— Линкълн?

— Да.

— Ще ти липсвам. Без мен ще умреш от скука. — Единственото му око сякаш прогори дупка в тялото на Райм. — Честна дума, без мен направо ще умреш.

Час по-късно чифт тежки стъпки обявиха пристигането на Лон Селито. С него бяха Сакс и Делрей.

Райм веднага позна, че нещо не беше наред. Дори за момент се запита дали Танцьорът не беше избягал.

Но не това беше проблемът.

Сакс въздъхна.

Селито погледна към Делрей. Сухото лице на агента се разкриви.

— Хайде, стига толкова, кажете какво е — скара им се Райм.

Сакс му съобщи новината.

— Брезентовите чували. Прегледали са ги.

— Познай какво са намерили в тях — обади се Селито. Райм въздъхна, беше изморен да си играе на игрички.

— Детонатори, плутоний и тялото на Джими Хофа. Сакс го светна:

— Един куп жълти страници от указателя на окръг Уестчестър и пет камъка.

— Какво?

— Нищо, Линкълн. Дупка.

— Сигурни ли са, че това са телефонни указатели, а не някои зашифровани работни записки?

— Разшифровчиците на Бюрото са ги прегледали много внимателно — каза Делрей. — До една са скапани жълти страници. А пък камъните са най-обикновени. Турил ги е, за да тежат.

— И ще пуснат на свобода тлъстия задник на Хансен — измърмори мрачно Селито. — Сега оформят документите. Дори няма да се стигне до Голямото жури. Всичките тези хора са умрели за нищо.

— Кажи му останалото — тихо каза Сакс.

— Елиополос пътува насам — каза Селито. — Носи един документ.

— Заповед? — бързо попита Райм. — За какво?

— О! За твоето арестуване, така каза.

Реджиналд Елиополос се появи на вратата, следван от двама едри агенти.

Райм беше останал с впечатлението, че прокурорът беше на средна възраст, но сега, на дневна светлина, той не изглеждаше на повече от тридесет. Двамата агенти също бяха млади, елегантно облечени, като него самия. На Райм обаче те му приличаха повече на заядливи докери от пристанището.

Запита се защо ли ги беше взел със себе си? Да го защитават от един пълен инвалид?

— Е, Линкълн, мисля, че когато ти казах, че работата ще се раздуха, ти май не ми повярва? Да-да. Наистина не ми повярва.