Джефри Дийвър - Танцьорът

— Не е законно, Линкълн. Не мога да го направя. Лон Селито беше категоричен.

Както и Линкълн Райм.

— Дай ми половин час с него.

— Хич няма да им се хареса. — Което всъщност означаваше, както инспекторът обяви след малко: — Направо щяха да ме изядат като им го казах. Ти си цивилен, Райм.

Беше близо десет часа в понеделник сутринта. Явяването на Пърси пред Голямото жури беше отложено за утре. Водолази от морската пехота бяха открили брезентовите чували на Филип Хансен на дъното на провлака Лонг Айлънд. Веднага ги бяха взели от специалния отдел в централната сграда на ФБР за анализ. Елиополос беше успял да отложи събирането на Голямото жури за другия ден, за да може да събере колкото може повече доказателства срещу Филип Хансен.

— Какво толкова ги притеснява? — не мирясваше Райм. — Да не би да ги е страх, че мога да го набия?

Мина му през ума да отложи молбата си за след двадесетина минути. Но това би означавало, че показва слабост. А той не вярваше в слабостта.

— Аз го хванах. Защо да не мога да поговоря с него?

После млъкна.

Блейн, бившата му жена, в редките си моменти на прозрение му беше казвала, че очите му, черни като нощта, често говореха повече от думите му. Така беше и сега, той впери безмълвен поглед в инспектора, докато оня не въздъхна и не погледна към Делрей.

— Хубаво, дай му малко време с него. Нищо няма да стане. Доведи онзи нещастник тук. А, ако се опита да бяга, постарай се да ми измислиш най-правдоподобното оправдание да го застрелям на място.

Селито се предаде:

— О, добре, добре. Сега ще се обадя. Само да не развалиш всичко.

Криминалистът сякаш не го чу. Очите му се обърнаха към вратата, като че очакваше там да се материализира Танцуващия с трупове като някой магьосник.

Изобщо не би се учудил, ако това се случеше.

— Кое е истинското ти име? Наистина ли се казваш Джоу или Джоуди?

— Ха, че какво значение има? Нали ме хванахте? Викайте ми, както желаете.

— Ами първото ти име? — попита Райм.

— Ами онова, с което вие ме наричате? Танцьорът. На мен ми харесва.

Ниският мъж изучаваше внимателно Райм с дребните си очички. Дори да го боляха раните или да беше замаян от силните успокоителни, това по нищо не личеше. Лявото му рамо беше гипсирано, но той все още носеше белезници, закачени за една верига, която опасваше кръста му. Краката му също бяха в окови.

— Както желаеш — любезно каза Райм и продължи от своя страна да изучава събеседника си, сякаш последният беше някакъв особен вид цветен прашец, открит на местопрестъпление.

Танцьорът се усмихна. Заради превръзките и засегнатите лицеви нерви лицето му изглеждаше твърде уродливо. От време на време тялото му беше разтърсвано от силни тръпки, при които пръстите му се свиваха конвулсивно; счупеното му рамо също потрепваше неволно. Изведнъж Райм беше обзет от странно усещане — че той самият беше здравият, а затворникът пред него беше инвалидът.

В Долината на слепите едноокият човек е крал.

Танцьорът отново му се усмихна:

— Умираш от любопитство, а? — обърна се той към Райм.

— За какво?

— За всичко… Нали затова ме повика тук? Ти имаше късмет — дето ме хвана, де — но сигурно нямаш никаква представа как съм го направил.

Райм цъкна с език.

— О, на мен това ми е известно с подробности.

— Вече?

— Помолих да те извикат, за да си поговоря с тебе — отвърна Райм. — Само затова. Да поговоря с онзи, който почти успя да ме надхитри.

— Почти — засмя се Танцьорът. Още една разкривена усмивка. — Добре тогава, разкажи ми.

Райм пийна малко сок от сламката си. Плодов сок. Беше направо шашнал Том, като го помоли да смени уискито с хавайски пунш. Започна сговорчиво:

— Добре. Бил си нает да убиеш Ед Карни, Брит Хейл и Пърси Клей. Платили са ти много пари. Числото сигурно е шестцифрено.

— Седем — гордо отвърна онзи. Райм повдигна вежда.

— Доста доходна работа.

— Ако си много добър.

— После си оставил парите на Бахамските острови. Изровил си името на Стивън Кол отнякъде — не зная с точност, но може би си се свързал с някой наемник — Танцьорът кимна — и си го наел като съдружник. Напълно анонимно, може би чрез електронна поща или факс, нещо, на което той би се доверил. Разбира се, никога не си се срещал с него лице в лице. И, предполагам, първо си го изпитал?

— Естествено. Трябваше да се свърши една работа извън окръг Вашингтон. Бях нает да убия един помощник на конгресмен, който продавал секретни документи от архива на Комитета по военните въпроси. Беше фасулска работа, така че реших да му я прехвърля. Наистина се уверих в способностите му. Наблюдавах всяка негова стъпка. Лично огледах входната рана върху трупа след това. Изстрелът беше професионален. Мисля дори, че ме видя как го наблюдавах от прозореца на една барака за инструменти; той после дойде да ме търси, за да премахне свидетелите. Това също беше професионално.