Джефри Дийвър - Каменната маймуна

— Да влязат ищците.

След малко вратата на кабинета се отвори и Сам и Меймей Чан влязоха плахо. Зад тях се появи адвокатът им, китаец със светлосив костюм и вратовръзка с толкова предизвикателно червен цвят, че можеше да заема достойно място в гардероба на Фред Делрей.

Чан кимна на Сакс; тя се изправи и стисна ръката му, след което пое и дланта на жена му.

Очите на Меймей се разшириха. Сакс вдигна Пои и тя го прегърна пламенно.

— Господин и госпожа Чан, говорите ли английски? — попита съдията.

— Аз малко — отвърна Чан. — Жена ми не добре.

— Вие сте господин Син, нали? — обърна се съдията към адвоката.

— Да, ваша чест.

— Бихте ли влезли в ролята на преводач?

— Разбира се.

— Обикновено процесът по осиновяване в тази страна е доста сложен. На практика е невъзможно семейство с несигурен имигрантски статут да получи право за осиновяване.

Син преведе. Меймей кимна.

— Тук обаче сме изправени пред необичаен казус.

Син отново заговори отсечено на китайски. Сега и двамата съпрузи Чан кимнаха, но запазиха мълчание. Очите на Меймей просветнаха, дишането й се учести. Личеше си, че й се ще да се усмихне, но се сдържа.

— Имиграционните власти ме уведомиха, че сте подали молба за убежище и поради дисидентския ви статут в Китай такова вероятно ще ви бъде предоставено. Това доказва, че ще сте в състояние да осигурите стабилност в живота на детето. Както и фактът, че вие и синът ви, господин Чан, имате постоянна работа.

— Да, сър.

— „Госпожо“, не „сър“ — поправи го строго съдия Бенсън-Уейлс, която без съмнение не беше свикнала да повтаря по два пъти нарежданията си в съдебната зала.

— Извинете, госпожо.

Съдията повтори казаното пред Сакс за изпитателните периоди и осиновяването.

Съпрузите Чан очевидно знаеха достатъчно английски, за да разберат последните думи на съдията и без превод. Меймей заплака тихо, Сам Чан я прегърна, усмихна се и й зашепна нещо. След това Меймей пристъпи към Сакс и я прегърна — това бе твърде рядък израз на благодарност.

— Сесе, благодаря, благодаря. Съдията подписа документа.

— Можете да вземете детето. Адвокат Син, обърнете се към секретарката ми за заверка на документите.

— Да, ваша чест.

Сам Чан поведе семейството си, сега увеличено официално с един човек, към паркинга зад черния каменен Граждански съд.

Минаха покрай жълтата спортна кола на полицайката. Уилям, който цял ден бе гледал мрачно и нервно, грейна, щом я видя.

— „Камаро 55“ — обяви. Полицайката се засмя:

— Познаваш ли американските коли?

— Кой ще се качи на друга? — попита той насмешливо. — Това е адски готино.

— Уилям — прошепна предупредително Чан и получи хладен поглед от сина си.

Меймей и децата продължиха към микробуса, а Чан остана с полицайката.

Избра думите внимателно.

— Всичко, което вие направили за нас, вие и господин Райм… Не знам как да благодаря. И момиченцето… Вижте, моя жена, тя винаги…

— Разбирам.

Гласът й прозвуча рязко и той си даде сметка, че макар да оценява благодарността му, полицайката се чувства неловко да я приеме. Тя седна в колата си, присви леко очи от болка в ставите или в някое разтегнато сухожилие. Моторът изрева и тя изхвърча от паркинга със свистене на гуми.

След миг колата се скри от поглед.

Семейството трябваше да тръгва за една погребална агенция в Бруклин, където тялото на Чан Дзечи чакаше подобаващо погребение. Сам Чан обаче остана неподвижен, загледан в комплекса от сиви сгради. Нуждаеше се от малко усамотение — този човек, подхвърлян между ин и ян на живота. Как му се искаше да отхвърли грубото, мъжкото, традиционното, авторитарното — аспектите на досегашния му живот в Китай — и да приеме нежното, женското, интуитивното, новото — всичко, което олицетворяваше Красивата страна. Колко трудно обаче се оказваше това. Мао Дзъдун, замисли се той, бе опитал да премахне старите обичаи и идеи с една-единствена заповед, съсипала страната му.

Не, реши Чан, миналото винаги остава в нас. Не знаеше обаче как да го вмести в бъдещето си. Можеше да го постигне. Древните духове от Забранения град съжителстваха с доста по-различните призраци на „Тянанмън“… Той обаче предполагаше, че това помирение ще продължи до края на живота му.

Ето го сега, на другия край на света, далеч от всичко познато, объркан и заобиколен от предизвикателства.

И разтревожен от несигурността на живота в една чужда страна.

В някои неща обаче беше сигурен: