Джефри Дийвър - Милост

— Франк — прошепна задъхано той, — тук има нещо странно. Дай да…

В този момент двамата полетяха.

Озоваха се без опора в мрака. Дървета и скали се завъртяха пред очите им. Крещейки, двамата се стовариха в дълбокото дере, което Хрубек без усилие бе прескочил. Санитарите се удряха в клони и камъни по пътя си надолу, накрая се стовариха на дъното с жесток трясък. Бедрото и ръката на Лоу сякаш бяха заровени в лед. Двамата замряха неподвижно е сивата кал.

Джесъп усети вкуса на кръв. Колегата му огледа свитите си пръсти, опита се да избърше мръсотията от ръката си, но установи, че това не е кал; кожата му се бе смъкнала.

— Копеле! — изстена — Тежко му на този задник. Мамка му. Кръвта ми изтича — О, мамка му!

Лоу седна и притисна раната, с ужас докосна горещата си, одрана плът. Джесъп остана неподвижен в смрадливата кал и си пое дълбоко въздух. Закашля се. След малко си възвърна способността да прошепне:

— Мисля…

Лоу така и не научи какво му е хрумнало, защото в този момент Хрубек слезе на дъното на дерето. Наведе се небрежно, като избута Лоу, измъкна флаконите със сълзотворен газ от коланите им и ги запрати надалеч. Обърна се рязко към Лоу, който се втренчи в злобното лице на пациента и закрещя.

— Млъъък! — изкрешя на свой ред шизофреникът. — Стига!

Лоу се подчини и използва моментното объркване на Хрубек, за да се отдръпне назад. Джесъп затвори очи и започна да мърмори.

Колегата му вдигна палката.

— Ти си от хората на Пинкертон — изрева Хрубек. — Пинкертон. Аз тежа цял тон, господин същински санитар. Ръката ти изглежда с много розов тен. Добър опит, но не трябваше да ме преследвате — имам да уредя една смърт.

Лоу задържа гумената палка за няколко секунди, след това я пусна в краката си; тя падна с плясък в калта. Той скочи и се втурна из гората, куражът му изведнъж го напусна.

— О, не ме изоставяй, Стю — проплака другият санитар след него. — Не искам да умра сам.

Хрубек изчака Стюард Лоу да се изгуби от поглед, сетне коленичи до Джесъп и натисна главата му в калта. Санитарят вкуси кал и трева, това му напомни за детството и той заплака.

— Глупав шибаняк — изръмжа Хрубек. — И твоите дрехи не ми вършат работа. — Дръпна зашития етикет с надпис „Марсденска щатска психиатрична болница“ върху гащеризона на Джесъп. — Каква полза от теб? — „Лека нощ, дами, лека нощ, дами, ще видя сълзите във вашите очи…“

— Пожали ме, моля те, Майкъл.

— Ти ме откри и сега ще ти спретна една изненада. „Лека нощ, дами, лека нощ, дами, ще видя как смъртта отнася вашите души!“

— Няма да кажа на никого, Майкъл. Моля те, не ме убивай! О, моля те! Имам жена.

— Красива ли е? Чукаш ли я често? Чукаш ли я в неприятни пози? Кажи адреса й.

— Моля те, Майкъл…

— Съжалявам — прошепна Хрубек и се наведе. Писъкът на санитаря бе много силен и много кратък.

За радост на Майкъл Хрубек той подплаши една много красива сова със странен златист цвят в синкавия мрак на долината. Тя излетя от близкия дъб и мина на по-малко от два метра от изненаданото лице на огромния мъж.

— … повтарям, Националната метеорологична служба предупреждава жителите на окръзите Марсден, Купър и Маикан и че се очакват ветрове със скорост, надминаваща сто и двайсет километра в час, смерчове и наводнения в по-ниските райони. Водите на река Марсден вече достигнаха опасни нива и около един-два часа се очаква да се покачат с още поне метър. Ще ви осведомяваме за всяка промяна на положението…

Порша стоеше на верандата до тъмния шкаф от тиково дърво на стереоуредбата.

Пуснаха класическа музика и Оуен изключи радиото. Порша попита какъв е проблемът.

— Бурята. — Той погледна през прозореца. — Марсден е една от реките, които се вливат в езерото.

— Мислехме да укрепим брега — добави Лиз, — но не очаквахме наводнения до пролетта.

Тя излезе от верандата и влезе в големия парник. Погледна небето — беше мрачно, но все още спокойно.

Сестра й забеляза тревожното изражение на лицето й и се обърна към Оуен.

— Оранжерията няма основи — обясни той. — Родителите ви са я издигнали направо от земята. Ако дворът се наводни…

— Тя ще поддаде първа — добави Лиз.

„Да не говорим — замисли се — какво може да причини огромният дъб, надвиснал над тънките стъкла на покрива.“ Тя погледна тухлената стеничка наблизо и разсеяно намести една каменна фигурка на демон с изплезен дълъг език.

— По дяволите! — прошепна.

— Сигурни ли сте, че ще има наводнение? — попита Порша ядосано, защото, както предполагаше Лиз, бягството й от имението „Л’Оберже“ тази нощ изглеждаше все по-трудно.