Джефри Дийвър - Милост

Лиз се отдалечи към стълбището:

— Порша, ела. Искам да ти покажа нещо.

Сестрите оставиха Оуен с документите и се качиха на горния етаж. Отново замълчаха и Лиз си даде сметка, че разговорът е вървял единствено благодарение на съпруга й.

— Ето. — Тя пристъпи пред Порша, бутна вратата на една малка стая и включи лампата. — Voila.

Сестра й огледа наскоро обзаведената стая и кимна. Лиз бе прекарала тук цял месец, беше направила десетки курсове до Ралф Лорън и Лора Ашли за завеси и тапети, до антикварни магазини за мебели. Бе намерила старо легло с балдахин, почти същото като онова на Порша от времето, когато беше живяла в тази стая.

— Какво ще кажеш?

— Усъвършенстваме се във вътрешното обзавеждане, а?

— Тези завеси са от същия плат. Удивително е, че ги открих. Може би са малко по-жълти. Помниш ли как помагахме на мама да ги ушие? На колко съм била? Четиринайсет. Ти беше на девет.

— Не помня. Може и така да е било.

Лиз погледна сестра си в очите.

— Каква красота — побърза да добави тя и започна бавно да обикаля по кръглия килим. — Невероятно. Когато за последен път влязох в тази стая, тя приличаше на стар килер.

„Защо тогава не ти харесва?“ — запита я мълчаливо Лиз, а на глас изрече:

— Помниш ли Пух?

Кимна към едно плюшено мече. То гледаше разсеяно със стъклените си очи от ъгъла, където след последното чистене преди двайсет и четири часа вече се беше появила паяжина.

Порша докосна носа на мечето, сетне се отдръпна към вратата и скръсти ръце.

— Какво има? — попита Лиз.

— Просто не съм убедена, че мога да остана.

— В какъв смисъл?

— Всъщност не мислех да стане така.

— За тази нощ ли говориш? Порша, наистина… Прекалено късно е.

— През цялата нощ има влакове.

— Мислех, че ще останеш няколко дни.

— Знам, че говорихме за това. Аз… май наистина предпочитам да взема влака веднага. Не трябваше да ти го казвам.

— Значи така. Без да предупредиш, че ще закъснееш, без да се обадиш, че ще те докарат. Просто цъфваш тук, прибираш си парите и се измиташ, така ли?

— Лиз.

— Не можеш да си тръгнеш така. Глупаво е. — Тя се приближи до леглото, посегна към мечето, после се отказа и седна върху дантелената покривка. — Порша, не сме говорили от месеци. Не сме разменили и две думи от миналото лято.

Сестра й допи шампанското си, остави чашата върху раклата и я погледна въпросително.

— Знаеш за какво говоря — каза Лиз.

— Точно сега не е много добре да оставам. С Лий преживяваме лош момент.

— Кога ще дойде добър момент? Порша размаха ръка:

— Съжалявам, че си си дала толкова труд. Може би следващата седмица. След две седмици. Ще дойда по-рано и ще остана цял ден.

Тишината внезапно бе нарушена от гласа на Оуен, който викаше Лиз. Стресната, тя погледна към вратата, сетне в скута си и установи, че е взела мечето. Изправи се и остави играчката върху възглавницата.

— Лиз — извика разтревожено съпругът й, — ела бързо.

— Идвам — отвърна тя, а сетне се обърна към сестра си: — Хайде, после ще говорим.

И преди Порша да успее да възрази, излезе от стаята.

— Мирише ми на неприятности.

— Е, сигурно си прав.

Пред двамата мъже лежеше тясна долина със стръмни склонове, издигащи се трийсет метра над тях. Виждаха се черни скали, преплетени лиани и голи клони, много от тях мъртви и изгнили. Мократа земя блестеше сякаш бе покрита с милион змийски люспи и росата придаваше на униформите им същия тъмносин цвят, който придобиваха, когато работеха в „Кенефите“.

— Гледай тук. Как ще сме сигурни, че това са неговите отпечатъци?

— Защото краката му са като лопати и е бос. По дяволите, кой мислиш, че е оставил тези следи? Млъквай сега.

Луната избледняваше зад облаците и в сгъстяващия се мрак пейзажът пред тях все повече започваше да прилича на декор от филм на ужасите.

— Кажи, ако нямаш нищо против да попитам… да не би да чукаш Псалц?

— Секретарката на Адлър ли? — Стюард Лоу изсумтя. — Да не съм луд? Наистина мисля, че не трябваше да се съгласяваме. Това не е наша работа. Да не сме ченгета?

Двамата мъже бяха яки, високи и късо подстригани. Лоу беше рус, а Франк Джесъп — тъмнокос. И двамата бяха добродушни, но безразлични към болните мъже и жени, за които се грижеха. Работата си е работа и те бяха доволни, че получават сносни заплати в тази професия, която по принцип не носи много пари.

Днешната задача обаче никак не им се нравеше.

— Вината не е наша — промърмори Лоу. — На кого ще му хрумне, че ще постъпи така?