Джефри Дийвър - Милост

Джесъп се облегна на един бор и вдиша аромата на смола.

— Ами Мона? Нея чукал ли си я?

— Коя?

— Мона Кабрил. Мона Стона. Сестрата. От Отделение Д.

— О! Как пък не. Не. Ами ти?

— Още не — отвърна Джесъп. — Аз лично бих й сипал една доза тиопентал и бих я опънал още щом започне да се замайва.

Лоу изръмжа:

— Да се съсредоточим върху сегашната задача, Франк.

— Ще го чуем. Такава горила не може да направи и една крачка, без да счупи нещо. Миналия вторник беше дошла без сутиен. Старшата сестра я прати вкъщи да си сложи. Успях обаче добре да й огледам циците.

Във влажния въздух се усещаше лек мирис на дим. Лоу притисна клепачите си с длани и се опита да установи колко уплашен е всъщност.

— Мисълта ми беше, че на ченгетата им плащат за такава работа.

— Шшшт — прекъсна го рязко Джесъп.

Лоу подскочи, а когато другият санитар избухна в смях, го удари с всичка сила по ръката:

— Копеле такова.

Посмяха се известно време, по-гръмко, отколкото трябваше, защото и двамата чувстваха убийствено напрежение. Отново тръгнаха нагоре по дерето. Бяха изплашени, но повече от мястото, отколкото от беглеца: и двамата познаваха Майкъл Хрубек. Лоу се беше грижил за него през повечето време на престоя му в Марсденската щатска болница. Хрубек можеше да бъде наистина отвратителен — саркастичен, циничен, заядлив, но не изглеждаше особено агресивен. Въпреки това Лоу добави:

— Викам да се чупим и да пратим ченгетата.

— Ако го върнем, ще си запазим работата.

— Не могат да ни уволнят за това. Откъде можехме да знаем?

— Не могат да ни уволнят ли? — изсумтя колегата му. — Ти бълнуваш, момко. Двамата сме бели мъже под четирийсетте. Могат да ни уволнят и заради начина, по който пикаем.

Лоу реши, че е време да престанат да говорят. Продължиха мълчаливо трийсетина метра през студената, потискаща долина и тогава забелязаха нещо да мърда. Беше неясно движение и можеше да е изхвърлен найлонов плик, веещ се на вятъра. Само че в момента не духаше вятър. Може би беше елен. Елените обаче не си тананикат детски песнички. Санитарите се спогледаха и стиснаха оръжията си — всеки носеше флакон сълзотворен газ и гумена палка. Продължиха нагоре.

— Той не е опасен — изрече Лоу. — Познавам го добре.

— Радвам се — отвърна Джесъп. — Сега си затваряй плювалника.

Воят напомни на Лоу (родом от Юта) за хванат в капан койот, който няма да преживее до края на нощта.

— Усилва се — отбеляза, без да е необходимо. Другият бе твърде уплашен, за да му каже да млъкне.

— Може да е куче — предположи Лоу.

Само че не беше куче. Воят идваше направо от гърлото на Майкъл Хрубек, който с удивително силен трясък изскочи насред пътеката на шест-седем метра от санитарите и застина като дебела статуя.

Лоу се замисли колко пъти бе къпал, бе глезил и бе говорил с Хрубек и това го накара изведнъж да се почувства водач. Той излезе напред:

— Здравей, Майкъл. Как си?

Отговор беше нечленоразделно мучене.

— Хей, господин Майкъл! — извика Джесъп. — Мой скъпи пациенте! Добре ли си?

Хрубек беше само по шорти, целите в кал. Лицето му изглеждаше изключително зловещо — синьо, със свити устни и безумни очи.

— Не ти ли е студено? — престраши се да попита Лоу.

— Вие сте агенти на Пинкертън, шибаняци.

— Не, аз съм Франк. Познаваш ме, Майкъл. От болницата. Стю също го познаваш. Ние сме същински санитари, от Отделение Е. Познаваме се, човече. Ехо… — Джесъп се засмя. — Какво правиш тук без дрехи?

— А вие какво криете във вашите, шибаняци? — озъби се Хрубек.

Изведнъж Лоу си даде ясна сметка за положението. Мили Боже, те не бяха в болницата! Не бяха заобиколени от колеги. Тук нямаше телефон, нямаше сестри със спринцовки с по двеста милиграма фенобарбитал. Краката му се подкосиха и когато болният изкрещя и побягна нагоре из долината, а Джесъп го последва, Лоу остана неподвижен.

— Франк, стой! — изкрещя.

Той обаче не спря и колегата му неохотно се втурна след него и след синьо-бялото чудовище, което подскачаше нагоре по пътеката. Гласът на Хрубек прокънтя в долината, молеше ги да не го застрелват или измъчват. Лоу настигна Джесъп и двамата продължиха да тичат рамо до рамо.

Санитарите чупеха клоните на храстите с телата си, размахваха палките като мачетета. Джесъп се задъхваше:

— Боже мили, тези камъни! Как ли тича бос по тях? Лоу изведнъж си спомни една неотдавнашна случка — Хрубек с провесени на врата обувки стъпва бос по чакъла, мърморейки, сякаш окуражава краката си да станат по-издръжливи. Това бе станало само преди седмица.