Джефри Дийвър - Милост

— О, прости ми, Боже! — прошепна иронично Порша и се прекръсти.

Баща им често бе разказвал — с преклонение и надълго и нашироко — за дните си в Кенсингтън Колидж.

— Сумата е хиляда долара.

— Е, и какво? Да им я дадем.

Оуен се засмя:

— О, само че те не искат тези пари. Искат милиона, който първоначално щял да им завещае.

— Милион?

— Около година преди смъртта му — намеси се Лиз — колежът започнал да приема момичета. Това само по себе си е достатъчно скандално. На всичкото отгоре обаче приели резолюция срещу дискриминацията по отношение на пол и сексуална ориентация. Би трябвало да ти е известно, Порша. — Тя се обърна към съпруга си: — Не си ли й изпратил копия от писмата му?

— Моля те, Лиз, имай милост. Тя е вписана в завещанието. Няма начин да не е получила копия.

— Може да съм ги получила, но нали знаете, че щом е с адвокатски печат на плика и без чек вътре, кой ще му обърне внимание?

Лиз понечи да каже нещо, но се въздържа. Оуен продължи:

— Баща ви написал поправка към завещанието, в която намалява благотворителната сума на хиляда долара. В знак на протест.

— Стар негодник.

— Порша!

— В писмото си до канцеларията на колежа, с което уведомява ръководството за промяната, той пише, цитирам по памет, „че нямал нищо против жените и обратните“. Просто бил за запазване на традициите.

— Пак повтарям, че това е отвратително.

— Колежът оспорва тази поправка.

— Какво ще правим?

— По принцип не е зле да отделим една сума, отговаряща на първоначалното дарение, и да изчакаме решението на съда. Не се тревожи. Ще спечелим. Налага се обаче да спазваме официалната процедура.

— Да не се тревожа ли? Това са един милион долара.

— О, те ще загубят — обяви Оуен. — Баща ви е заверил поправката, когато е вземал перкоран доста често и Лиз е прекарвала много време с него. Това са аргументите на ищците. Неспособност за трезва преценка и влияние от страна на една от облагодетелстваните.

— Защо казваш, че няма да спечелят?

Лиз отпи от шампанското си и мрачно заяви:

— Не искам да слушам това отново.

Съпругът й се усмихна.

— Сериозно говоря, Оуен.

Той се обърна към балдъзата си:

— Проведох малко разследване. Оказа се, че адвокатът на колежа сключвал договори от името на колежа с фирма, в която жена му има голямо дялово участие. Това е конфликт на интереси. А между другото — и углавно престъпление. Ще му предложа споразумение.

— Представя го като обичайна юридическа тактика — намеси се Лиз. — За мен си е чисто изнудване.

— Разбира се, че е изнудване — каза Порша. — И какво от това? Мислиш ли обаче, че този адвокат ще убеди ръководството на колежа да оттегли иска си?

— Ще бъде много убедителен, сигурен съм в това. Освен ако не иска да се пресели в Брайдуелския затвор.

— Значи сам се е прецакал — засмя се тя и вдигна чашата си. — Добра работа, господин адвокат.

Оуен чукна чашата си в нейната.

Порша изпи шампанското си и подаде чашата на Оуен да й налее още.

Обърна се към сестра си:

— Не бих предизвиквала това момче, Лиз. Ако се ядоса, може да ти направи това, което причинява на другите.

Оуен се засмя.

— Може би просто се чувствам обидена — каза Лиз. — Дори не съм предполагала, че колежът е включен в завещанието. Представяш ли си, татко дори не ми е споменал за това. Влияние от страна на облагодетелстваната ли? Нека ни съдят, колкото си искат.

— Е, нека адвокатът ни да се занимае с проблема.

С дългата си, стегната с черен ластик коса Порша сякаш с магия се беше пренесла в детството — на шест-седемгодишна възраст, когато за пръв път стана ясно, че двете сестри ще водят съвсем различен начин на живот. Това разминаване между тях сякаш продължаваше и сега. Лиз го чувстваше дори в момента.

Оуен наля още шампанско и отбеляза:

— Нямаше да има проблем, ако баща ви бе запазил парите за себе си и си беше държал устата затворена. Такъв е животът: никое добро дело не остава ненаказано.

— Скъпо ли взимаш, Оуен? — попита кисело Порша.

— Никога. Поне от красиви жени. Това е предварителното условие в договора.

Лиз се изправи между тези двама души, свързани с нея, единия от кръвта, другия по силата на закона, и прегърна Оуен.

— Разбираш ли сега защо винаги си върши толкова добре работата?

— Няма да може да свърши много, ако работи безплатно.

— Не съм казал, че работя безплатно. — Той погледна Порша. — А само — че не взимам много. Качественото обслужване винаги се заплаща.