Джефри Дийвър - Милост

— Добре, Трентън — съгласи се тя.

— Ето какво мисля, че трябва да направим. Аз ще отида в гората около предната порта. Той, разбира се, може да прескочи оградата, но аз ще рискувам. Не може да преплува езерото. Това е сигурно.

Хек погледна полицая:

— Предлагам ти да останеш близо до къщата. Като втора линия на защита. Някъде тук.

Интересът на полицая отново бе възбуден. Той беше изпълнил задачата си и нищо не можеше да каже на тази груба жена. Сега обаче имаше съюзник и в крайна сметка може би щеше да получи част от славата.

— Ще вкарам колата в онези храсти — предложи ентусиазирано той. — Как ви се струва? Оттам ще имам видимост към целия двор, без никой да може да ме забележи.

Хек одобри идеята и се обърна към Лиз:

— Знам, че съпругът ви е ловец. Така, може би няма да се чувствате много комфортно, но дали нямате някакво оръжие, за да се отбранявате?

С извратено удоволствие Лиз извади пистолета от джоба си. Вдигна го с дулото надолу, с показалец далеч от спусъка — точно както я беше учил Оуеп. Порша беше потресена. Полицаят занемя. Трентън Хек обаче кимна доволен, че още една точка от плана му е изпълнена.

— Ще оставя Емил тук. Бурята е твърде силна дори за него. Дръжте го при себе си. Той не е куче пазач, но е едър и ще вдигне голям шум, ако се появи неканен гост.

— Нямам нищо по-тъмно, което да ви стане — отбеляза Лиз и кимна към дъждобраните.

— Няма значение. Водата не ме плаши. Ще взема обаче един найлонов плик за пистолета си. Стар германски модел е и лесно ръждясва.

Той пъхна оръжието си в плика, завърза краищата, после го сложи в кобура си. Погледна навън и изпъна крак за малко, присви очи. Лиз предполагаше, че каквото и да му има на бедрото, скитането в дъжда няма да подобри положението му. Болката, изглежда, беше силна.

Полицаят излезе при колата си, но преди това извади пистолета си и стисна, и отпусна няколко пъти пръсти около ръкохватката като актьор в слаб каубойски филм.

Лиз чу бръмченето на двигателя му. Той премести колата на заден ход в храстите между гаража и къщата. Ако запалеше фаровете, можеше да освети целия двор.

Трентън се обърна към Лиз и тихо заговори:

— Сигурен съм, че знаете как да ползвате оръжието, но не вярвам да сте попадали в подобна ситуация. — Той не изчака за потвърждение и продължи: — Сега искам да загасите всички лампи. Седнете някъде далеч от прозорци. Аз ще държа къщата под око, доколкото мога. Ако имате нужда от мен, светнете някоя лампа и веднага ще дотичам.

Сетне той изчезна в дъжда. Лиз затвори вратата след него.

— За Бога, Лиз! — прошепна Порша, но досега тя бе имала толкова много поводи да се удивлява, че сестра й не разбра какво имаше предвид.

Мисълта за жена му отдавна се беше изпарила от ума на доктор Роналд Адлър. Вкусът на устните й, извивките на бедрата й, докосването на кожата й, миризмата на косата й — спомени, които толкова бяха занимавали съзнанието му в началото на вечерта, се бяха изпарили напълно.

Защото капитан Хавършам се беше обадил да му съобщи новините.

— Клъвъртън — изръмжа по телефона полицаят. — Хрубек току-що уби една жена. Това вече не може да остане в тайна, докторе.

— О, Господи!

Адлър затвори очи и сърцето му се сви при мисълта, че Хрубек е извършил убийство с единствената цел да го продаде. Слушалката в ръката му затрепери, докато полицаят със зле прикривана ярост обясняваше как Хрубек убил жената и я нарязал, как сетне откраднал мотоциклет и избягал към Бойлстън.

— Мотоциклет. Нарязал ли я?

— Издълбал букви в гърдите й. И двама полицаи от Гъндърсън са изчезнали. Патрулирали са по шосе № 236 и са подали сигнал, че са го видели. Това е последното, което са чули за тях. Сигурни сме, че ги е убил и е хвърлил труповете им някъде. Безобиден, а? Мили Боже, човече! Какво си мислеше? След половин час съм в кабинета ти.

Връзката прекъсна.

Сега Адлър се връщаше към кабинета си от кафенето на болницата, където бе провел неприятния разговор с Хавършам. Беше седял там като втрещен цели трийсет минути. Все още обаче не се бе съвзел достатъчно.

Сам в тъмния коридор, той спря и се замисли за тази чудна физиологична реакция, караща космите на врата му да настръхват, очите му да сълзят, а слабините му да се свиват обезпокоително. И макар че си мислеше за блуждаещия нерв, отделянето на адреналин и функцията на синапсите, най-ясна в съзнанието му бе мисълта за страха, който изпитваше.

Коридорът бе дълъг четирийсет метра. Имаше двайсет врати и всичките освен последната (неговата) бяха затворени и тъмни. Всяка втора крушка на тавана бе отвъртяна за икономии, а и от тези, които бяха останали, повечето бяха изгорели. От коридора в различни посоки тръгваха други три. Те също бяха тъмни като отворени гробове.