Джефри Дийвър - Милост

Нова мълния проряза небето. Лиз се стресна и отстъпи назад. Бурята настъпи с нова сила като висока стотици метри вълна. Вятърът зашиба още по-яростно езерото, чиято повърхност светеше по странен начин, сякаш дъждовните капки изпускаха искри в момента на сблъсъка си с черната му вода.

Страховит тътен отекна в къщата и завърши с пронизително изплющяване като от камшик. Лиз побърза да слезе. Смъкна дъждобрана си от една закачалка и заяви:

— Отивам да намеря съпруга си.

На 15 април 1865 година доктор Самюел А. Мъд превързал крака на Джон Уилкс Буут и настанил ранения на една койка в малкото помещение, служещо за лазарет към домашния му лекарски кабинет.

Доктор Мъд нямал никаква представа кой е пациентът му и какво е сторил в нощта, преди лекарят да реши да не ходи в града да докладва за огнестрелната рана на властите, защото жена му се страхувала да остане сама с непознатия мъж и го помолила да остане. Мъд бил арестуван по обвинение за съучастничество в убийството на Линкълн и едва се разминал с бесилката. В крайна сметка го освободили, но животът му бил съсипан.

Майкъл Хрубек размишляваше за съдбата на Мъд и си мислеше: „И пак за всичко е виновна жена. Както винаги.“

Замисли се също, че в момента самият той се нуждае от лекар. Едната китка не му даваше мира — беше я ударил с кормилото, когато блъскаше джипа на конспиратора. Не болеше нетърпимо, но предмишницата му се бе подула. От пръстите до лакътя не чувстваше нищо, сякаш ръката му беше от дърво.

Докато вървеше в дъжда обаче, го обхвана прекалено силна тревога, за да мисли за раните си.

Защото Майкъл Хрубек се намираше в Оз.

Градът Риджтън беше вълшебен за него. Той бе краят на скитането му. Това беше Обетованата земя и Майкъл гледаше с уважение всяка туфа пожълтяла трева, всеки мокър автомат за отчитане на време при паркиране и всяка пощенска кутия. Бурята бе прекъснала тока в по-голямата част от града и единствените светлини идваха от захранваните с батерии табелки на аварийните изходи. Червените правоъгълничета придаваха още по-голяма мистичност на мястото.

Застанал в една телефонна кабина, Майкъл разлисти влажния указател и намери онова, което търсеше. Отправи благодарствена молитва към небето, сетне се обърна към картата пред указателя и намери Седар Суомп Роуд.

Той отново излезе на дъжда и тръгна бързо на север. Мина покрай няколко тъмни магазина: за алкохол, за играчки, пицария, клуб на „Християнска наука“. Чакай. Учен Свети Боже, благослови душите ни? Исус Христос физик. Исус Христос химик. Той се изсмя на тази мисъл и продължи, като от време на време хвърляше поглед на призрачните си отражения във витрините. Някои от тях бяха защитени с пластмасови щори. Други бяха боядисани в черно и без съмнение се използваха за следене. (Майкъл знаеше всичко за огледалните стъкла, които могат да се закупят за 49,95 долара от „Рединг Саянс Съплай“, безплатна доставка.)

— Добър вечер, дами… — запя той, докато шляпаше през локвите. — Добър вечер, дами…

Улицата свърши на Т-образно кръстовище. Майкъл спря и паниката изведнъж започна да го обзема.

„О, Господи, накъде? Надясно или наляво? Единият път е Седар Суомп Роуд, ама другият не е. Накъде? Наляво или надясно?“

— Накъде? — изрева той.

Разбираше, че ако тръгне в едната посока, ще стигне до Седар Суомп Роуд № 43, а ако тръгне в другата — не. Погледна знака и примигна. В този момент здравият му разум блокира като прегрял двигател. Той просто престана да функционира.

Изпита страх, толкова силен, че дори го виждаше: черни, жълти и оранжеви искри прехвърчаха през улиците, отскачаха от витрините и тротоарите. Тон захленчи уплашено и устата му затрепери. Падна на колене, обграден от зловещи гласове — гласовете на стария Ейб, на умиращи войници, на конспираторите…

— Доктор Ан — изстена той, — защо ме изостави? Доктор Ли! Толкова ме е страх. Не знам какво да правя! Какво да правя?

Майкъл прегърна пътния знак, сякаш това бе единственият му източник на кръв и кислород, заплака от страх и посегна към джоба си за револвера. Той трябва да се самоубие. Няма друг избор. Паниката е прекалено голяма. Непоносимият ужас го обгръща. Един куршум в главата, като стария Ейб, и всичко ще свърши. Той вече не се интересува от задачата си, от предателството, от Ева, от Лиз-бон, от отмъщението. Той трябва да сложи край на този ужасен страх. Револверът е тук, той чувства тежестта му, но ръката му трепери прекалено силно, за да я пъхне в джоба си.