Джефри Дийвър - Милост

— Трентън. Или просто Трент — прекъсна я той, сетне се засмя: — Господин Хек, уха.

— Искате ли нещо за пиене?

Той отказа да вземе бира, но изпи кутия кока-кола, сетне се облегна на кухненския плот и надникна през прозореца. Лиз се почуди дали не е полицай под прикритие. Не, обясни той, бил само консултант. Когато й разказа как Хрубек е подвел преследвачите си и се е върнал по собствените си следи, тя поклати глава с разбиране:

— Той не е глупав.

— Не.

— Мислех, че е просто луд — намеси се Порша, докато чешеше кучето по главата.

— Да, луд е. Но в същото време е страшно умен. Лиз се поинтересува как така е решил да дойде.

— Запознах се със съпруга ви във Фредерикс. Попаднахме на една жена. Хрубек й казал, че отива в Бойлстъп. Затова аз се запътих натам, а съпругът ви реши да се прибере тук. Полицаят ми каза, че Хрубек го изблъскал от пътя.

— Не знаем къде е. Не знаем за никого от двамата къде е. Защо размислихте и дойдохте тук?

Просто предчувствие, обясни Хек. Бил изминал половината път за Бойлстън, когато решил, че Хрубек отново ги подвежда.

— Нали се сещате, прекалено уверено се движеше на запад. Дори беше заложил капани за Емил.

— Не!

— И още как. Досега се беше проявявал като изключително хитър човек, нямаше логика изведнъж да започне да действа глупаво.

— Защо просто не се обадихте на полицията?

Хек изведнъж се смути: на Лиз дори й се стори, че се изчервява. Без да откъсва очи от прозореца, той разказа за наградата, за преждевременното си уволнение след почти десет години служба, за ипотеката на фургона.

След това я попита за Оуен.

— Шерифът и един негов помощник го издирват.

— Сигурен съм, че не му се е случило нищо лошо. Създава впечатление на човек, който умее да се справя в такива ситуации. Мога да се обзаложа, че е бил на фронта.

— Два пъти — потвърди тя.

Без да се смущава от двете сестри, Хек коленичи и започна да бърше кучето с една хартиена салфетка. Повтори същия ритуал, за да изсуши пистолета си. Докато го наблюдаваше, Лиз си даде сметка, че Трентън Хек е едновременно по-непретенциозен и по-далновиден човек от нея и реши да го приеме по-сериозно.

Полицаят се върна и избърса водата от лицето си.

— Станли е уведомил щатската полиция за джипа на Оуен. Предали са информацията на онзи, който се занимава с операцията, Хавършам…

— Да, той ръководи издирването. Бившият ми шеф — намеси се Трентън Хек.

Новината явно не му хареса много, може би защото усещаше как наградата му се изплъзва. Той добави:

— Вероятно ще изпрати тактически отряд…

— Какво е това? — попита полицаят.

— Не знаеше ли? Отряд със специално предназначение.

— Стига, бе.

Полицаят изглеждаше впечатлен. Хек продължи:

— До четирийсет минути ще са тук. Може би малко повече.

— Защо не ги изпратят е хеликоптер?

— Хеликоптер ли? — изсумтя презрително Хек.

Лиз погледна през прозореца точно когато поредната мълния прорязваше небето. Гърмът разтресе цялото й тяло. Полицаят я питаше нещо, но тя не чу нито дума от това, което казваше той, и изскочи от стаята тичешком. Порша я последва.

— Лиз, добре ли си? Какво има?

Тя обаче вече тичаше по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж.

В спалнята намери малкия 22-калибров пистолет „Колт Удсман“, който Оуен държеше винаги до леглото. Беше настоявал да я научи да стреля и веднъж я бе накарал да се упражнява по една хартиена мишена, закачена на купчина дърва зад гаража. Тя беше склопила, но ръката й потрепваше при всеки несигурен изстрел. Оттогава бяха минали може би три или четири година, не бе докосвала оръжието.

Сега вдигна пистолета и установи, че за разлика от розовите цветове загрубелите й пръсти много добре чувстват металната, гравирана ръкохватка на дългото оръжие.

Тя прибра пистолета в джоба си. Приближи се бавно до прозореца. Безкрайният мрак навън — лишен от всякакъв ориентир — я хипнотизираше и привличаше. Тя се приближи до прозореца като сомнамбул, копнееше да види нещо зад тези синкавозелени стъкла — клонка, бухал, облак, позеленелия ветропоказател с формата на пегас върху покрива на гаража, каквото и да било, което да направи тази тъмнина по-малко безбрежна и вечна. Наводненият двор се озари от мълния. Лиз си спомни как бе помахала на съпруга си. Осъзна, че този жест може да е бил последният израз на общуване между тях и още по-лошо — той изобщо да не го е забелязал.

Взря се в нощта. „Къде си, Оуен? Къде?“ Знаеше, че е близо. Защото вече си беше дала сметка, че ранен или не, той е тръгнал към къщата, за да изпревари Хрубек и да изпълни онова, което е намислил — да го убие и да го изкара като самозащита. Можеше сега да са на не повече от два километра от нея или на петдесет метра. Беше само въпрос на време.