Джефри Дийвър - Милост

Осмо: Способен е на немотивирано убийство.

Девето: Някои от халюцинациите му може би са свързани с американската история, с политиката и правителствените служби. На няколко пъти по време на лечението си той споменава Вашингтон — място, където може да се стигне с влак.

Десето: Той мрази жените и е осъждан за изнасилване. Заплашвал е госпожа Ачисън преди няколко месеца.

Единайсето: Страхува се от пряка конфронтация.

Дванайсето: Тайно е изилювал лекарствата си в очакване на тази вечер, което означава способност за предварително планиране.

Тринайсето… Четиринайсето… Петнайсето…

Стотици факти преминаваха през трескаво работещия ум на лекаря. Предписания за халдол и стелазин, бележки от разговори с пациента, от сеансите на адаптационната терапия, записи от несвързаните му бълнувания, доклади от психофармаколози и социални работници… Адлър се обърна отново към документите. Погледна една страница със записи, но вместо букви видя лицето на Майкъл Хрубек — очи, неизразяващи нито възбуда, нито апатия, нито привързаност, нито омраза, нито вяра, нито съмнение.

Адлър поседя неподвижно известно време. Изведнъж вдигна очи към прорязаното от бръчки, изтощено лице на щатския полицай и каза онова, в което искрено вярваше:

— Хрубек е тръгнал към гарата. Възнамерява да отиде във Вашингтон. Изпратете хората си в Бойлстън.

Двете сестри се заеха със задачите си — да проверят цялата къща, да загасят лампите. Вървяха мълчаливо, стряскаха се от всеки шум и всяка сянка. Накрая къщата остана осветена само от няколкото сини лампи на оранжерията, които Лиз бе оставила за малко комфорт; предполагаше, че отвън няма да ги забележат. По стените и подовете трептяха сенки. Двете сестри се върнаха в кухнята и седнаха една до друга на пейка с лице към подредените като войници борове и брези в двора.

Поседяха мълчаливо пет минути; единствените звуци бяха трополенето на дъжда по оранжерията, воят на вятъра и скърцането на старата къща. Накрая Лиз не издържа:

— Порша, бях започнала да ти казвам нещо.

— Какво да ми казваш?

— За любовната ми връзка — прошепна тя, сякаш Оуен беше в стаята.

— Не знам дали времето е подходящо… Лиз докосна коляното на сестра си.

— Това стои между нас прекалено дълго време. Не мога да издържам повече.

— Какво стои между нас? Лиз, времето наистина не е подходящо. За Бога!

— Трябва да ти го кажа.

— По-късно.

— Не, сега! Веднага! Ако не го направя, може никога вече да не се престраша.

— И защо е толкова важно?

— Защото трябва да разбереш защо ти наговорих онези ужасни неща. И искам и ти да ми кажеш нещо. Погледни ме. Погледни!

— Добре, каза ми, че си ходила с някакъв мъж. И какво? Какво общо има това с „Индиан Лийп“?

— О, Порша.

Лиз сигурно бе вдишала изведнъж прекалено дълбоко, гърдите я заболяха и тя се преви, за да намали страданието. Когато болката отмина, тя отново вдигна очи към сестра си. Тъкмо се канеше да продължи, когато отвън се чу далечен тътен. Порша изведнъж присви очи:

— О, не.

— Да — потвърди Лиз. — Да. Любовникът ми бе Робърт Джилеспи.

— Значи, познаваш Ачисънови?

Шофьорът на джипа имаше тясно лице и сиви бръчки. Той превключи на по-ниска предавка и продължи с бавна скорост нагоре по хълма на север от центъра на Риджтън, ауспухът запука, колата заскърца сякаш в предсмъртна агония. Мъжагата до него наблюдаваше скоростния лост с повече интерес, отколкото на шофьора му се струваше обичайно.

— От години ги познавам — отвърна той. — От много години.

— Познавам Оуен — каза шофьорът. — Разговаряли сме няколко пъти. Срещали сме се случайно в железарията „Ейс Хардуеър“. За адвокат е голям симпатяга.

— От сто години, предполагам.

— Моля?

— Особено Лиз-бон.

— Не си спомням да произнася името си така. Но предполагам, че ти ги познаваш по-добре. — Джипът заподскача по един неравен участък на пътя. — Имаш късмет, че минах. Тази нощ никой не си показва носа навън заради бурята. Метеоролозите със смешните им прически и имена предвещаваха едва ли не ураган, а то се оказа обикновен дъжд.

Едрият мъж не коментира.

Джипът мина през кръстовището на Седар Суомп Роуд и Норт Стрийт и за миг на шофьора му се стори, че вижда как някой се обръща изненадан от колата и се скрива зад едно малко възвишение близо до канавката. В същия момент небето се раздра от мълния и наоколо затанцуваха сенки. Наблизо падна някакъв клон. Шофьорът отдаде видението си на странната игра на светлини, мъгла и дъжд. Даде газ и продължи по криволичещия и неравен Седар Суомп Роуд.