Джефри Дийвър - Милост

— Голям срам за тази част на окръга. Кога ще дойдат да оправят пътя? Да сложат малко асфалт. Шосето е само кал и клони.

— Кал и клони — повтори едрият мъж. — Кал и клони.

„Тук май загазих“ — помисли си шофьорът.

— Какво стана с колата ти?

— Кал и клони може би, ти май знаеш много неща за тях.

След като младежът не добави нищо повече, шофьорът измънка:

— Ммм?

— Тя се хлъзна под мен по хлъзгавия път. Извъртя се и се прекатури. И се търкаля, и търкаля, и търкаля.

— Ами полицаите?

— Те са заети. Двама. Двама млади мъже. Много ми беше жал за тях. Горките момчета. Но нямах избор.

„Никога вече — помисли си шофьорът. — Никога вече, в дъжд или в суша, със счупена китка или не.“

Едрият мъж се вгледа в дърветата около пътя, сетне страшно съсредоточено отключи и заключи вратата си шест пъти.

— Бил ли си в армията? — попита. Какъв бе правилният отговор?

— Да, изкарах известно време там. Бях разпределен…

— Военно разузнаване?

— Не. Бях РВ. Мъжагата се намръщи:

— Какво е това?

— Редови войник. Кашик. Пехотинец.

— РВ. — Да.

— Ре Ве, Ре Ве. Реве. Чудя се дали знаеш къде е бил застрелян Ейбрахам Линкълн.

— Мммм?

— В главата. Или в театъра. И двата отговора са правилни.

— Това го знаех, да.

„О, братко, какво си докарах на главата?“

— Бурята все пак е сериозна. Връщам си думите. Добре, че си взех джипа с двойна предавка.

— Двойна предавка. Да. Какво всъщност е това? Какво е двойна предавка?

— Не знаеш ли? — Шофьорът се изсмя. — Всички знаят какво е двойна предавка.

Мъжагата се обърна и го изгледа злобно. Шофьорът потърка брадясалата си буза с ръка и добави:

— Ти май се шегуваш.

— Добър опит — сопна се мъжагата. Наведе се над скоростния лост и доближи лице до това на шофьора. — Ако обаче някой е бил дълго време в друга страна, много вероятно да не знае какво е двойна предавка, нали?

— Е, ако погледнем от тази страна, възможно е.

— Ами ако дойде някой например от 1865 година, а? И ти искаш да ми кажеш, че не е възможно да не знае какво е двойна предавка?

— Възможно е — повтори отчаяно шофьорът. — Знаеш ли, мисля, че все пак ще трябва да минем през болницата. Да ти погледнат ръката.

Едрият мъж изтри лице с дебелия си пръст, жълт като зъбите му, сетне извади от джоба си един синкавочерен револвер. Вдигна го пред лицето си, подуши го, после лизна цевта.

— А — промълви шофьорът и започна да се моли мислено.

— Закарай ме при Ачисънови — изрева мъжагата. — Закарай ме там и използвай и двете си проклети предавки!

Няколко километра по-нататък шофьорът спря джипа; ръцете му трепереха.

„Никога няма да си простя, че съм причинил това на Ачисън — помисли си, — но само така мога да се измъкна.“

— Тази алея води към дома им.

— Добър опит, но не виждам табелката.

— Ето я. Там! Под онази роза на пощенската кутия. Виждаш ли името? Ще ме убиеш ли?

— Слизай от колата, искам да направя така, че да не може да върви повече.

— Джипа ли?

— Да. Искам да направя така, че да не може да върви.

— Добре, ще ти помогна. Хайде и двамата да слезем. Само, моля те, не ме наранявай.

— Мислил ли си някога да отидеш във Вашингтон?

— За столицата ли говориш?

— Разбира се, че за столицата! На кой му пука за Сиатъл?

— Не, не! Никога. Кълна се.

— Добре. Покажи ми сега как да осакатя този джип.

— Трябва да вземеш капачката на разпределителя и да я хвърлиш. Така колата няма да може да запали.

— Направи го.

Шофьорът вдигна капака и извади капачката. Захвърли я в гората. Изглеждаше напълно отчаян. Дъждът бе сплъстил косата му и се стичаше по дълбоките му бръчки. Мъжагата се обърна към него:

— Така, за толкова глупав ли ме мислиш? Опитваш обратен психологически похват. Казваш, че не искаш да ходиш във Вашингтон с надеждата, че ще те накарам да отидеш точно там, нали? Така ли е?

Шофьорът изхлипа:

— Да, точно така, господине.

— Добре, сега искам да тичаш. Ще тичаш чак до Вашингтон, столицата на САЩ, и ще им кажеш, че отмъщението е тук.

— В гърба ли ще ме застреляш?

— Искам да им предадеш това.

— Ще ме…

— ТИЧАЙ!

Шофьорът побягна, без да се обръща, убеден, че ще е мъртъв, преди да измине и три метра. След това — преди да измине шест метра. После — преди да измине десет. Продължи да тича през дъжда в очакване на смъртта. Така и не се обърна и затова не видя как едрият мъж, вдигнал револвера си високо като детектив на Пинкертън от деветнайсети век, тръгва бавно по покритата с чакъл и кал алея.