Иван Димитров - Метаморфозата

— Да. — потвърдих думите му.

— Брилянтна победа. — допълни командосът.

— Е, не беше точно такава, но… — не можах да довърша, защото Пи ме прекъсна.

— Брилянтна си беше. Не каква да е, а брилянтна. — държеше на своето мъжът.

— Добре. Така да бъде. — съгласих се накрая аз и видях как Пи се поуспокои. — Вижте. — продължих с по-тих глас. — Дошъл съм, защото реших да ви разкажа някои неща.

Двамата ме погледнаха заинтригувани. Това и чаках. Взех си една от бисквитките от поставената на масата кутийка и започнах късия си разказ.

— Смятам, че е безсмислено да разказвам всичко от начало до края и да се впускам в подробности. Затова ще се огранича с основното. — рекох и захапах бисквитката, преглътнах и продължих. — Беше най-кошмарният ми ден. Намирах се в една вила, където бях попаднал по случайност. Халосаха ме. Когато се свестих не бях човек. Видях едно същество, което също не беше човек. То ми каза нещо, но вече дори не си спомням какво. После усетих, че притежавам огромна сила и в изблик на ярост разкъсах веригите, с които бях окован. После избягах от вилата и сега дивото идва всяка нощ.

— Доста интригуващо. — отвърна Пи и двамата с химикът се спогледаха за миг.

— Как го поехте? — запита на свой ред Питър.

— Онова… — неуверено рекох аз.

— Да. „Метаморф 17“.

— Не знам. — отвърнах. — Халосаха ме и щом дойдох в съзнание вече не бях обикновен човек.

— Интересно. — продума химикът. — Много интересно.

— Да. И аз така мисля, Пит. — намеси се Пи. — Но нека си доиграем партията. Господин Мелдън ми е обещал реванш.

— Добре, Браян. — рече Дрейк и допълни. — Нали ще ни погледате докато свършим? — погледна към мен.

— Да. — отвърнах и те започнаха.

Изходът от партията сигурно беше предрешен още в самото начало, преди да пристигна, защото Пи почти бе успял да смаже съпротивата у противника си и да го остави с няколко фигури. Но в следващите ходове Дрейк почти успя да постигне равенство. Когато изведнъж командосът се възползва от една не така добре огледана ситуация и безпроблемно достигна до заветното „шах“.

Двамата станаха и си стиснаха ръцете спортсментски. Размениха си няколко похвални реплики, а после химикът се отдръпна, за да седна аз на неговото място.

— Добре. Господин Мелдър. — започна командосът. — Изберете с кои фигури ще играете.

— Белите. — решително посочих аз и двамата внимателно наредихме армадите по полетата. Имаше нещо странно в подреждането на Пи, но реших да го премълча пред него.

Тази партия продължи малко по-дълго от предишната. Макар командосът да успяваше да отрази атаките ми и на своя глава да подема свои нападения, не можа да победи белите воини. На тридесет и седмият ход го матирах.

Отново си стиснахме ръцете и съкрушен от новата загуба Пи си тръгна. Останах да изиграя една партия с химика, а после и аз се прибрах в стаята си.

Бях на балкона и от там гледах група диви свине, ровещи се в пръстта близо до оградата на хижата. Приличаха на малки деца, които си играеха в пясъчник.

Когато изведнъж се появи едно по-тлъсто прасе и избута няколко от по-малките. Но вместо да започне да рови из пръстта, то се надигна и изправи. Едва тогава усъзнах, че това беше нещо друго.

Изведнъж създанието се прехвърли през оградата и се затича с всички сили към балкона ми. Онемях от ужас.

Изплашен до смърт се втурнах в стаята си. Изтичах до вратата. Хванах дръжката и се опитах да отворя вратата, но бях забравил, че е заключена.

В същия миг от към гърба ми долетя рев. Завъртях глава назад и погледът ми срещна една отвратителна грамада.

Животното ме сграбчи с подобните си на ръце израстъци и аз изкрещях от ужас…

Събудих се от виковете си.

Не можах да заспя. Тегнеше ме познатото чувство за приближаваща беда. А и освен това химикът и Пи не ми вдъхваха доверие. Защо на двамата им бе нужно да научат историята ми? И защо командосът толкова настояваше, че съм го победил блестящо като самият той не беше много добър? Аз го бях усетил, а и онази грешка в подреждането на фигурите върху дъската…

Нямах отговор. Само можех да гадая, а аз самият не бях много добър по тази работа. Всичко тънеше в мрак и мъгла. Сякаш се намирах на от къснат от света остров…

Изведнъж се почука на вратата. Стреснах се. Дали не чукаше заплахата и ако бе тя какво можех да сторя аз. Да взема пистолета и да се хвърля в битка като във филмите. Добре. Но от къде по дяволите пистолет? Та аз не разполагам с такъв.

Ново почукване. Дали бе добра идеята да се скрия някъде? Но в стаята нямаше къде. Така или иначе човек все някога умираше. Дали щеше да е сега или по-късно — разбира се бих предпочел да е по-късно, но в този миг нямаше много избор.