Иван Димитров - Метаморфозата

— Какво стана? — рече тихо тя.

— Нищо. Няма нищо страшно. — прошепнах.

Тя завъртя главата си и отправи взор към играещите в далечината пламъци.

— Той остана там? Нали? — по страните и се стичаха сълзи.

— Не. Той направи това, което повеляваше душата му. Направи това, което трябваше да направи и завърши своето дело успешно. Откри това, за което бе живял и отмъсти.

Мери продължаваше да се взира в зловещите жълтеникави пламъци в далечината. Сълзите и бавно се стичаха по страните и и попадаха върху ръцете ми.

— Сега пътят е пред нас. Нали? — гласът и беше отпаднал. — Трябва да вървим напред.

— Да. — рекох и погледите ни се срещнаха. — Бъдещето… — тя ме прекъсна.

— Обичаш ли ме?

— Да. — отвърнах аз.

— И аз също. — тя притвори очи. — Целуни ме. Нека бъде както преди.

— Ще бъде. — прошепнах тихо и устните ни се срещнаха.

Повече не видях Ник.

Но сякаш от онази нощ, в която всички уреди в границите на форта ни сочеха правилната посока и после онзи самотен спидер, очакваш двамата бегълци… Мисля, че той продължаваше да бъде с нас, макар и по един друг, негов си и доста специфичен начин. Може би неговият дух се беше съхранил.

Може би.

По някога Господ помагаше на изстрадалите си чада.

А Ник несъмнено беше едно от тях.

София

5 октомври 1999 година.

© 1999 Иван Димитров

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/397]

Последна редакция: 2006-08-10 20:38:30