Иван Димитров - Метаморфозата

— Как мислиш, Ник? — рекох докато летяхме в посока форт Бистъл. — Те знаят ли, че сме се измъкнали?

— Не. — твърдо отвърна мъжът.

— И от къде си толкова сигурен в това?

— Знам го.

— А сега на къде точно пътуваме? — опитах се да сменя темата.

— Целта е някъде отпред. — отвърна Ник и добави. — Аз ще те напътствам. Имаме около стотина километра.

— Дали ще издържа?

— Да. — тонът бе твърд. — Трябва да го сториш зарада каузата. Поне аз така бих направил.

— Добре. — гласът ми беше прекалено топъл за метаморф.

Прелетяхме над оградата и кацнахме в една горичка. От тук трябваше да продължим пеш.

— Все още не са ни засекли. Метаморфите са невидими за радарите им и нещата около тях също. Но ако не внимаваме бихме могли да попаднем в някоя клопка и да се издадем.

— Разбрах те.

— Нека тръгваме тогава. Ти върви след мен. Аз ще водя. — и за миг се завъртя към мен. — Ще разчитаме на погледа ми.

— Но как?

— Повярвай ми. — думите му бяха сякаш безгласни.

— Добре.

И двамата поехме през горичката напред към неизвестното. Но само за мен — Ник сякаш знаеше всяко кътче от това място. Ако наближихме до някой сензор на движение, веднага го заобикаляхме от далеч. Докато изведнъж ме накара да спра и да изчакам.

Времето беше напреднало прекалено много и сега луната се смееше в небето. Слънцето бе залязло отдавна. А заедно с него си беше отишла и светлината на деня.

— Отдясно по диагонал се намира едната от вентилационните шахти на форта. Ще минем през нея и после по данните от твоите незаконни трудове трябва да достигнем до целите ни. — рече Ник и ми подаде дрехите, които носеше в раницата си. — Можеш да си превърнеш отново в човек. Тук радарите не биха могли да ни открият.

Няколко мига и отново бях в собственото си тяло. Взех дрехите си от моя съзаклятник и набързо се облякох. Поех единия от бластерите и едната от разпечатките със схемата и кодовете.

— Вземи и това. — подаде ми едно устройство с формата на часовник. — С негова помощ ще станеш невидим.

Активирах го. Ник направи същото и двамата по възможно най-безшумния начин се доближихме до шахтата. Мъжът погледна за миг във вътрешността и. А после се спусна внимателно между перките, които не работеха. Последвах го.

Беше адски болезнен удар. Направо се стоварих върху металното дъно на шахтата.

Огледах се и забелязах Ник да се отправя по водещата напред метална тръба или по-точно видях как светлините от прожектора му се отдалечават. Догоних го.

— Къде отиваме? — прошепнах аз.

— Вземи един прожектор и погледни картата си. — рече той и ми подаде резервния си.

— Благодаря. — отвърнах, взех прожектора и осветих листа със схемата на сградата на форта.

— Сега сме тук. — прошепна бързо той. — Имаме две цели. Лабораторията и затвора. Ти поемаш първата и откриваш противоотровата. Тя се намира тук. Аз се насочвам към втората.

— Но…

— Сега е 22:17.

— Толкова. — отвърнах щом погледнах часовника си. — А къде е твоя?

— Не е важно. — пресече ме Ник. — В 22:35 трябва да си пред главния вход на сградата. Когато влезеш в лабораторията през отдушника се превърни в метаморф и си вземи противоотровата. Ако се наложи накажи някой от работниците със смърт. До колкото знам противоотровата е със зелен цвят. Това е.

— А ти?

— Аз ще съм там.

— Къде…?

— В 22:35 пред главния вход на сградата. Инак ще загинеш. Времето е скъпо. — и без да каже повече и дума се насочи по тръбата.

Насочих се към целта си по плетеницата от тръби като от време на време поглеждах в карата. И не след дълго достигнах до мястото, което ми бе посочил Ник.

Погледнах през решетката, която преграждаше пътя ми и бегло огледах помещението. Вътре се мотаеха няколко служители в бели престилки. Нямаше пазачи. Само камерите следяха движението на хората в помещението.

На една от металните маси стояха поставки с епруветки. Други в лабораторията не открих.

Реших, че е време да действам и призовах дивото у мен. Тялото ми се промени светкавично. С ръце се опитах да хвана решетката, за да я изкъртя и да вляза, но пръстите ми бяха спряни от някаква невидима преграда. Несъмнено защитно поле.

Огледах се наоколо, но не забелязах други решетки с изглед към лабораторията. Бях с вързани ръце. Но въпреки това не се отказах от опитите си да открия свободно място. Когато изведнъж нещо изпращя тихо и пръстите ми докоснаха студения метал.

Хванах решетката в нейните краища. С един лек напън от страна на онази могъща сила вътре в мен я изкъртих, а после я захвърлих вътре в помещението на лабораторията. Бързо се промуших през пролуката и скочих на пода.