Иван Димитров: Метаморфозата

Служителите стояха като вкаменени.

— Къде е противоотровата? — изревах.

— Каква… — не успя да довърши онзи, защото бързо го сграбачих за гърлото.

— Къде е? — бях готов да го убия и той го разбра още на мига. Посочи ми епруветките на масата.

— Вземи я внимателно от поставката. — рекох с леден глас и бавно го доведох до мястото.

Онзи не направи дори и опит да се съпротивлява. Взе една епруветка, пълна с някаква зеленикава течност и ми я подаде. Поех я внимателно с другата си ръка, внимавайки да не я повредя.

— Колко е часът? — запитах лаборанта и той погледна бързо към часовника си.

— 22:33. — отвърна.

— Добре. — казах и го пуснах, а после отворих вратата и внимателно се измъкнах в коридора.

Можеше и да греша, но в онзи миг трябваше да се доверя на тези типове — само те знаеха коя е противоотровата.

Отвън очаквах да срещна пазачите, но когато попаднах в пустия и тих коридор се спрях за миг. Имаше нещо много странно във всичко това.

Реших да не губя повече време в размисли и веднага се насочих нататък по коридора към главния вход на сградата. Не ми оставаше много време.

Не знам кога точно достигнах до него, но го направих преди Ник да се тръгне към изхода на зданието.

— Джон? — рече той, сякаш знаеше, че това съм аз. — Сигурен съм, че си успял.

Постави на пода женското тяло, което носеше на ръце и ме изчака да се приближа. Взе безмълвно от ръката ми епруветката и изсипа част от съдържанието в устата на жената.

В същия миг отново приех формата на човек. Нещо вътре в мен го поиска. И без да знам защо, аз разбрах кое е то. Онази клетва, която бях дал преди години. Тя бе изпълнена.

Пред мен на пода лежеше Мери — девойката, която бях търсил толкова дълго време.

— Погълни останалото. — изведнъж Ник премести погледа си върху мен и ми подаде епруветката.

— Мери. — прошепнах аз преди да я изпия.

— Побързай. — натърти той и вдигна жената на ръце. После се насочи безмълвно към изхода.

Аз излязох бързо от вцепенението и погълнах съдържанието на епруветката до дъно. Хвърлих я настрани и последвах Ник.

— Значи тя ти е сестра? — рекох.

— Да, Джон. — отвърна ми той и ме погледна отново. — Имам да ти разказвам още много неща…

Ник спря по средата на изречението, защото както аз така и той беше усетил движение зад нас. Обърнахме се на мига. И забелязахме стоящият пред нас мъж. Беше сам.

— Поздравления. — рече той и изръкопляска. А после тялото му морфира светкавично.

— Татко… — опита се да каже нещо Ник. — … не. — но късно.

Аз знаех името на мъжа. Познавах го макар и не много добре. Казваше се Мортимър Кейнс и едва тогава усъзнах, че именно той беше онова чудовище в имението.

— Късно е. — отвърна мъжът. Изсмя се гръмогласно и продължи. — Теб и сестра ти може и да пусна. Но него не. — и ме посочи с пръст. — Той ще умре.

Ник ме прониза с поглед и рече:

— Сега когато единственото нещо в света, заради което продължавам да живея е сестра ми, ще направя всичко за нея, за да може да бъде щастлива. — и погледна Мортимър. — Джон. Искам да ти кажа нещо. — гласът му бе приел режещ метален акцент. — Пази я.

После се насочи с бързи стъпки към стоящия отсреща на помещението метаморф.

— Не. — изревах след него.

— Всички ще умрете. — съвсем спокойно изрече Мортимър и още на ми га се нахвърли върху Ник.

— Бягай. — безразлично извика съзаклятникът ми и се опита да спре нападението на метаморфа. Но онзи проби блокадата му и откъсна едната му ръка.

Тя падна на земята с метален звън. За миг се вгледах в подаващите се от края и кабели.

— Бягай. — отново долетя металическият глас на Ник. Този път той не се опитваше да скрие нищо.

Никълс Кейнс беше киборг. Именно заради това той искаше да си отмъсти. И да спаси сестра си.

Аз побягнах към изхода и вратата веднага се отвори пред мен. Много добре знаех, че това бе работа на Ник. А после се насочих нататък по пътя към изхода на форта.

Изведнъж главната сграда избухна с оглушителен трясък в пламъци, а мигове по-късно я последваха останалите спомагателни постройки. В дивия си бяг не усещах нито болката от наранилите ме отломки, нито горещината изгаряща белите ми дробове.

Сега мислите ми бяха насочени единствено към Мери, която носех на ръце. Заради Ник и заради нея, заради клетвата и заради любовта ми аз трябваше да я спася. За да и донеса едно ново начало и едно светло бъдеще.

Бях изминал повече от километър и вече не усещах краката си. Раните от изгорелите парчета пареха адски болезнено, но аз продължавах да вървя. Нямах друг изход. Пътят беше отпред. Когато изведнъж Мери простена и отвори очи.