Иван Димитров: Метаморфозата

Асансьорът затвори вратата си и продължи надолу, а с него изчезна и чувството за опасност.

Настъпи нощта. Времето, в което аз се прераждах за нов живот. Време, в което то се появяваше. Но тази нощ не дойде. Дори не направи опит да го стори. Бях разтревожен и щастлив. След толкова години най-накрая се бях спасил от него. Обаче нещо вътре в мен ми говореше, че се лъжа. То все още си беше там. Сега само се спотайваше. Изплувалите от миналото спомени го караха да чака.

Но какви бяха те? И какво ги бе пробудило да се върнат отново? Появата на една жена, която дори и не познавах. Обаче миналото се връщаше. То ме караше да треперя и същевременно ми даваше сила. Даваше ми мощ. Огромна мощ, подтиснала другото у мен.

Коя бе тя? Защо точно тогава? Какво искаше от мен? Да не би да знаеше нещо за живота ми? Или може би имаше доказателства за прераждането ми?

Не! Та кой би могъл да познае, че нощем не съм човек? Кой можеше да ме разпознае в другия образ? Но все пак…

Миналото продължаваше да ме тревожи. Да ме кара да треперя и да се подсещам за клетвата си. Да си спомням болката и любовта, злото и добротата. Сякаш тази среща бе знак за бъдещо събитие. Смърт или радост? Може би предвещаваше смъртта ми? Може би щях да загина или да открия лек? Да се спася от злото? Да заживея спокоен живот както обикновен човек? Живот, в който няма да се меси дивото у мен. Но какво точно предвещаваше? Кое от двете, а може би никое от тях? Може би беше просто случайност, а не знак?

Но едно нещо беше ясно — тази среща ме бе накарала да почувствам огромна опасност. Толкова огромна, че може би нямаше място, където да бъда в безопасност. А и друго ме тревожеше — дивото беше изчезнало и ако не се появеше докато чувствах тази опасност, трябваше да разчитам единствено на човешките си сили, а те отстъпваха многократно на другите.

Въпреки това си стегнах багажа и потеглих с въздушния си автомобил към планинската верига Рунинтън, където бях резервирал стая в една хижа. Там щях да изкарам около месец.

Първия ден от почивката прекарах пред монитора на компютъра си. Все още подозирах околните.

А и кои ми бяха съседи?

Един откачен химик, който цял ден вдигаше шумотевица. Без малко да направи пожар. От досието му личеше, че работи за някакъв гигант в сферата на химическата промишленост.

Другият беше бивш командос от частите на НАТО. Бе участвал в няколко известни сражения и спечелил доста медали и отличия.

Колкото до третият. Той беше най-големият особняк от тримата. Старец на около седемдесет, който бе отседнал тук преди две години и нещо. Много затворен и необщителен. Дочух, че имал много богат син, живеещ зад граница.

Останалите апартаменти в крилото бяха празни, понеже сезона още не беше започнал.

Следващата седмица по график трябваше да се срещна и с тримата. В списъка първи беше химика. От персонала разбрах, че през цялото време се заключвал в една малка барачка, където вършел опитите си. Появявал се за хранене и късно привечер преди поредната си нощна разходка. Освен това дочух, че когато някой го наричал „лудия“ или „бомбаджията“, той направо побеснявал.

Една вечер го засякох, когато започваше обиколката си и сякаш случайно, аз изхвърчах от входа на хижата в спортно облекло. Когато ме видя той попита:

— На къде, господине?

— Да се поразкърша. А вие?

— Ами… и аз също. — отвърна химикът.

— Тогава да потичаме заедно. — предложих аз.

— Защо не. — рече той и се засили по пътеката. Аз го последвах и скоро го настигнах.

— Ходили ли сте до водопада? — запита ме химикът, щом намали темпото.

— Не. — отвърнах.

— Тогава искате ли да ви го покажа?

— Може. — рекох и още в същия миг мъжът спринтира напред. Аз се засилих да го последвам.

— Питър Дрейк. — рече той, щом се изравнихме и подаде ръката си за запознанство. — Химик.

— Джон Мелдън. — отвърнах и я стиснах. — Програмист.

— Хубаво.

Скоро стигнахме до водопада и спряхме да си починем. Но сякаш човекът с мен не знаеше почивка. Стоеше прав и гледаше с някакво опиянение падащите води.

— Виждате ли? — рече изведнъж той и аз се надигнах от камъка, върху който бях предпочел да седна. — Дъгата.

— Да. — рекох щом забелязах преливащите между падащата вода и въздуха цветове.

Това ме наведе на мисълта за нещото в мен. Погледнах към слънцето на хоризонта. Скриваше се зад короните на дърветата. Въпреки че дивото не се беше появявало отдавна в съзнанието ми, нещо ме накара да побързам да се прибера.