Иван Димитров - Метаморфозата

— Изглежда. — отвърна му друг.

Не ги чух.

Ръцете ми сами поискаха да разкъсат веригите с неподозираната си мощ на мускулите, а после изблъсквайки с всичка сила чудовищата, за да мина, се насочих към близката стена.

Не знам какво точно стана.

В един миг стената бе пред мен, а в следващия бях вече отвън. Около мен се вдигаше прах, а по голото си тяло усещах допира на посипалите ме парчета от тухли.

Глътката въздух, която си поех ме накара да изрева яростно в средата на деня.

Разперих крила и полетях.

Не знаех къде да отида, нито си спомнях къде съм. Дори не бях предполагал, че имам крила. Инстинктът на дивото сам ме поведе във вярната посока.

Когато дни по-късно посетих вилата, тя вече бе пуста. Не бяха останали следи от живот. Сякаш тя винаги бе стояла все така изоставена и необитаема.

Повече не чух за Мери.

А спомените бавно избледняха. Вместо тях се загнезди онова чувство за чуждото в мен.

Небето беше мрачно. Времето калпаво. По прозорците барабаняха малките дъждовни капчици. За кой ли пореден път седях у дома си, с поглед вперен в монитора на компютъра и работех. От няколко месеца се занимавах с прекрояването и премахването на дефектите в сърс кода на видео библиотеката за новата версия на популярната операционна система на Обединения софтуерен концерн, а с това си изкарвах прехраната.

Няколко пъти ми се случи да се занимавам с изкуствения интелект на игри, но основно работех за ОСК. Те ми бяха осигурили вилата в покрайнините на града и въобще не се интересуваха, защо съм избрал такова забутано, според мнозина място. Интересите им се свеждаха единствено до изпълнението на поръчката в определения срок.

Запомних информацията на хард диска и изключих компютъра, за да си почина час-два, когато изведнъж усетих прилив на енергия. Започваше се…

Случваше ми се всяка божа нощ. Викът на дивото у мен ме зовеше за скитосване.

Побързах да изляза отвън, докато изникналите от гърба ми крила не разкъсаха фанелката на парчета. От ръцете ми изникнаха смъртоносни нокти. Ушите ми се издължиха и щръкнаха. Лицето ми придоби кръвожаден вид.

Изправих се и изревах.

Бях избрал именно този обезлюден район в околността на Дарк сити, защото в радиус от пет километра имаше не повече от сто човека, разпръснати така, че нямаше любопитни съседи, които да ме шпионират денем или нощем.

Не исках светът да научи за дивото скрито в мен. Вече се бях примирил с него.

Издигнах се зловещо в мрачното небе сред барабанящите по крилете ми капки дъжд.

Една сутрин, седмица по-късно, станах рано сутринта, измих и се избръснах. Облякох се, закусих на бързо, а после взех магнитооптичния диск от компютъра си.

Излязох от дома си и поех с въздушния автомобил към регионалната квартира на Обединения софтуерен концерн. Бях завършил работата си няколко дни предварително и не желаех да бавя отчитането си пред големите босове.

След двадесетина минути шофиране спрях пред огромното здание на ОСК. Паркирах въздушния си автомобил на въоръжения паркинг и се насочих към входа.

Щом влязох в сградата ме спряха за проверка.

— Джон Мелдън. — показах им магнитната си карта и те побързаха да я проверят на терминала си.

— Господин Стивънс ви очаква. — отвърна ми единият от пазачите и ми върна вежливо картата.

Изкачих се с асансьора до третия етаж и секретарката на Пиър Стивънс ме съпроводи до кабинета му. После ни остави двамата насаме да обсъдим нещата.

— Радвам се да те вида отново подранил, Джон. — рече Стивънс, след като се ръкувахме.

— И аз също. — отвърнах. — Нося новата видео билиотека.

— Хубаво.

Поставих я на бюрото му.

— Ето документите. — и ми подаде една бяла папка.

Отворих я и отбелязах в графата датата на предаване на поръчания компонент, а после се подписах в съседната. Върнах папката отново на Пиър.

Той допълни и своя подпис на мястото, където бе нужно, а после удари сухия печат.

— Това е.

— Да. Мерси.

— Няма защо.

Двамата си стиснахме ръцете.

— Мисля да си взема почивка за няколко седмици. — допълних миг по-късно.

— Тогава приятно прекарване, Джон. Ако се наложи ще те потърсим на клетъчния ти телефон.

— Добре. — отвърнах и после излязох през вратата. Изчаках асансьора да пристигне и се качих в него.

Вече слизах надолу, когато ненадейно вратата му се отвори и влязоха група работници. Но не те ме заинтригуваха. Зад тях в коридора се мярна една жена. Не си спомням да я бях срещал някога, но острият и поглед, който ме прониза, ме накара да потреперя. Нямаше съмнение! Образът и изплува от миналото.