Иван Димитров: Метаморфозата

— Слънцето залязва. — рекох аз. — И мисля да потеглям обратно към хижата. Ако…

— Не. Няма нищо. — отвърна Дрейк. — Аз също мислех да се връщам.

И двамата се насочихме в обратна посока.

Почувствах прилив от енергия. Усетих как човешкото в мен се скри, а на негово място се появи другото. В същия миг се спънах и се изтъркулих по един хълм. Ударих се в някаква скала и сякъш мозъкът ми се размъти.

Едвам успях да се изправя, но това не беше най-лошото. Краката едвам ме държаха.

Няколко секунди останах прав, а после рухнах върху тревата.

Събуди ме лъчът на слънцето. Отворих очи и погледът ми улови размазания образ на надвесилия се над мен човек. Когато се надигнах, той тревожно ме изгледа и заговори:

— По-добре лежете. Ударихте се лошо. — беше химикът.

— Няма ми нищо. — самоуверено отвърнах и леко се повдигнах, но после отново се отпуснах. Болеше адски.

— Защо не ме предупредихте? — изведнъж добави Дрейк.

— Какво?

— Много добре знаете. Говоря за „Метаморф 17“. Не мога да си представя, че действа.

— Моля?

— Вижте. Знам всичко и е по-добре да ми се доверите. Няма да ви издам на никого.

Изгледах го замислено.

— Значи знаете всичко. — миг мълчание. — Тогава няма смисъл да ви разказвам същото.

— Разбирам ви. Може би друг път. — мъжът стана и се запъти към вратата.

Преди да излезе подхвърли:

— Не говорете за това с друг освен с мен и господин Пи. Той ви домъкна до тук, ако се питате кой още знае. — рече и излезе навън.

След обяда отидох на гости у Пи — така наричаха командоса. Състоянието ми леко се бе подобрило с помощта на болко успокоителните лекарства, които бях погълнал сутринта. И въпреки че ми костваше много, успявах да се движа.

Щом почуках на вратата Пи ми отвори и ме покани вътре. Беше средно висок, набит и едър мъж с късо подстригана побеляла коса и остър като бръснач поглед.

— Браян Рош. — рече той и ми подаде ръка.

— Джон Мелдън. — отвърнах и се здрависахме. — Приятно ми е.

— На мен също. Моля седнете. — дръпна единия от столовете на малката масичка.

Аз седнах и той продължи:

— Чай?

— Да. — отвърна и той наля две чаши, сложи захар и внимателно ми подаде едната.

Отпих от чая — беше превъзходен.

— Извинете. — изведнъж се сети нещо. — Не ви попитах дали предпочитате чая със захар.

— Не се притеснявайте. — отвърнах учтиво аз. — Винаги го пия с повечко захар.

— Тогава да ви предложа. — и ми подаде захарницата.

— Не. Благодаря. — отвърнах и той я остави отново на масичката. Настъпи един кратък миг тишина.

— А играете ли шах? — запита ме командосът.

— Да. Разбира се.

— Тогава искате ли да изиграем една партия?

— Добре. — отвърнах и още на мига Пи извади една дървена кутия шах. Беше доста стара.

Даде ми възможност да си избера с кои фигури да играя и аз взех белите. После двамата наредихме едноцветните си армии по дъската и мигове след това, започнахме играта.

Бяха ми нужни точно двадесет и три хода, за да матирам противника си. А когато го сторих той рече:

— Брилянтно. — и стана от стола.

Аз последвах примера му и спортсменски си стиснахме ръцете.

— Вие сте един от малкото хора, които са успели да ме победят на шах. — рече той докато се ръкувахме. — И то наистина брилянтно. Ходът с коня беше много хитър.

Усмихнах се.

— Е. Не съм чак такъв майстор, какъвто ме изкарвате, но да приемем, че съм добър. — скромно отвърнах аз. — Бихте ли ме извинили сега, но се налага да си почина малко.

— Почивка? Да. Разбира се. Как се чуствате сега?

— Малко по-добре.

— Ами тогава… — Пи се замисли за миг. — Какво ще кажете тогава да се видим в 19:00 в стаята на Питър. Всеки ден се събираме да си побъбрим и да направим по партия шах?

— Реванш? — рекох аз и излизайки добавих. — Добре.

Часът беше 19:00 и вече бях пред вратата на химика. Почуках леко и от вътре долетя един глас:

— Кой е?

— Аз. — отвърнах на въпроса.

Вратата се отвори бавно и пред мен застана Питър.

— Влезте. — рече вежливо и се отмести настрани, за да мина, а после затвори след мен вратата.

Минах през антрето и се озовах в обширна стая. В края и от страната на вратата беше поставено едно легло, а до прозореца се намираше малка масичка. На нея бе поставена дъска за шах и от разместването на фигурите разбрах, че току що бях прекъснал играта.

При появата ми от единия стол до масичката стана Пи и ме поздрави, а аз му отвърнах с жест. После седнах на свободния стол.

— Наистина ли победихте Пи? — възбудено заговори химикът, докато сядаше на мястото си.