Но аз бях в такова състояние, че мозъкът ми се люшкаше в черепа като бульон в колба. Как да събера сили за телепатичен импулс? Пак тръгнах подир неуловимата стена и само стисках зъби да не зарева от отчаяние. Докато чух зад гърба си смях.
Да, смях! Помислих, че Тоби вече съвсем е откачил и се обърнах да го наругая. Но той беше се облещил като мене с електронните си очи. В средата на също такова слънчевосияйно риманово кълбо, което като че ли се допираше до нашето, а може и да не се допираше, но създаваше илюзията, че няма точна граница между двете, нещо като осморка, Нила, стоеше един съвсем земен човек и съвсем по земному се смееше. С гласа, който приличаше на гласа на Тоби. Машинен глас, с машинни модулации. После рече:
— Алек, казах ви, че няма от какво да се страхувате, ще се върнете невредим на Икар. Успокойте се.
— Кой сте вие? — запитах аз, след като го огледах и не видях в него нищо необикновено, освен самото му съществуване.
Той се усмихна любезно, дори като че ли с обич:
— Аз съм този, когото търсите.
Съвсем земен човек, Нила, повярвай ми! И дрехите му земни, като тия, дето ги носим на Икар. Стиснах силно очи, не можех да ги разтъркам през шлема, отворих ги, той стоеше все така и все така се усмихваше със своята противна любезност. Човек! Истински човек, само гласът му беше глас на автомат. Погледнах и към Тоби. Явно, той виждаше същото, което виждах и аз, пък може и така да ми се е сторило, можеш ли да прочетеш нещо в електронните му зъркели! Затова изтърсих като хлапак пред цирков илюзионист:
— Позволявате ли да дойда до вас, да ви докосна?
Той се усмихваше:
— И да ви разреша, не ще успеете. Затова не правете опити. Опасно е.
Замълчах, напъвайки се да съобразя какво може да означава отговорът му и дали има някаква връзка с тия две и допиращи се, и недопиращи се риманови кълба, в които стърчехме един срещу друг. А той прекъсна мислите ми с автоматичния си глас и това вече ми заприлича на съвсем нашенска подигравка:
— Е, Алек, значи проходихте, най-после?
— Какво искате да кажете? — озъбих му се.
— Радваме се, че сте проходили най-после из Галактиката. Нищо повече. Наистина се радваме. И… както казвате вие на Земята: добре дошли!
Чувствувах, че мога да изляза от кожата си заради своята безпомощност и обърканост. Викнах му:
— Но кои сте вие, дето толкова пък сте се зарадвали?
— Тия, които търсите — отвърна той в роботския си маниер. — Нали сте тръгнали да търсите себеподобни?
Беше невероятно до умопомрачителност и аз го запитах, нечувайки гласа си:
— Така ли изглеждате?
— Не. Но като проучвахме вашата психика, открихме, че най-силно ви се иска да изглеждаме така.
— Тук ли живеете?
— И тук, и… навсякъде из Галактиката.
— А защо все пак не се явите в истинския си вид?
— Казах ви, защото в същност съвсем не го искате. И защото няма да можем да разговаряме помежду си.
— Тонът ви не е най-добрият за първи разговор между две цивилизации — казах аз, но онзи продължи невъзмутимо:
— Боите ли се да чуете едно мнение за себе си?
— Кое ви дава правото да мислите така за нас? — попитах, едва сдържайки гнева си и понеже не бях уверен дали съм включил апаратурата си за звуко-зрителен запис — в нищо вече не бях уверен, — посегнах с привидно безцелен жест към пояса на скафандъра.
Онзи се засмя със своя металически смях:
— Оставете апаратите си на мира!
Изругах го на ум и отпуснах ръка, утешавайки се, че ако аз съм забравил, апаратите у Тоби се самокомандуват. А в същия миг съзнах, че това същество нито веднъж не бе се обърнало към него. Значи то отлично знаеше кой от двама ни е живото същество и кой автоматът. Нила, това не беше същество, това беше някакво… чудовище. И сигурно затова се държах така отвратително, просто изведнъж всичко у мене омекна пред тая сила, която ни познаваше и която мозъкът ми не успяваше да постигне. Винаги съм се смятал готов да срещна в Космоса и най-фантастичната приумица на материята, но… да се изправи тя пред теб едва ли не в собствения ти образ?!… Отвърнах, и то вече приличаше на молба, на извинение, вместо да събудя съпротивителни сили в себе си:
— Аз съм разузнавач и ще трябва да докладвам.
А той отвърна:
— Е, Алек, не можете ли да запомните един разговор? — После заговори с обидно наставничество: — Обърнете се към себе си, ей, хора! Прекалено много разчитате на машините. Обърнете се към себе си и може би ще откриете, че природата ви е дала сили, които са много по-могъщи и по-неограничени от машинните ви измислици.
Читать дальше