Любен Дилов - Пътят на Икар

— Установен от вас — опитах се аз да бъда язвителен, но усещах, че съм само жалък.

Той потвърди спокойно:

— Установен от нас. С правото на най-знаещите. Истината за Вселената не е една, приятелю Алек — така каза: «приятелю», но всеки, дори най-тъпият психоробот би го изрекъл по-нежно, по-човешки. И каза още: — Всяка цивилизация върви към своята истина за нея и никой не бива да й пречи.

— А да й помага? — упорствувах жалостиво аз.

— Помощта е също пречка. Тя отклонява, защото изхожда от една чужда истина.

— Но човекът е роден да променя нещата — едва не изплаках аз. — Не да бъде пасивен наблюдател. Това е против природата му.

— Променяйте себе си, променяйте незаетите пространства — отвърна той равнодушно. — Другите оставете на мира!

— А като забранявате връзките между цивилизациите, това не е ли вмешателство?

— Вмешателство е — съгласи се той. — Но то е единственото оправдано вмешателство.

— За себе си ли се боите?

Той се засмя:

— Глупавичък сте още, Алек. Та помислете сам: вие най-грижливо стерилизирате всеки ваш кораб, всяка ваша автоматична станция за изследване, за да не пренесете някой земен вирус на другите планети и по този начин неволно да нарушите картината на техния живот, а същевременно се готвите да разпръснете навсякъде из Космоса и нравите си, и знанията си, и всичко земно. Не е ли парадокс това?

И аз не намерих с какво повече да му възразя. Само запитах:

— А ако сме изправени пред смъртта? — запитах аз съвсем като дете. — Ако имаме гибелна авария, ако умираме от глад или от липса на енергия? Няма ли да ни помогнете?

— Не — заяви спокойно той, който уж имаше човешки облик. — Ако загинете, ще тръгнат други земни обитатели по вашия път, както винаги е ставало досега. Те ще са открили вашите грешки, ще са станали по-умни и ще продължат пътя ви. Нали това именно е развитието на мислещата материя? Дори цялата ви цивилизация да загине, това ще означава само, че вече се е изчерпала или просто не е трябвало да съществува. Така е, Алек. Радвам се, че се видяхме. Занесете сега нашето предупреждение на своите другари.

А после, Нила, той добави нещо, което окончателно ме смаза:

— Още при Денеб — каза той — ние предупредихме някои от вашите разузнавачи, но те съвсем безразсъдно предпочетоха да не се връщат на Икар. Едни тръгнаха да ни търсят и загинаха. За гибелта пък на първите вината е и наша, защото не бяхме избрали най-подходящия за вас начин на срещата ни. Надяваме се, че вие ще бъдете по-разумен от колегите си, Алек.

— Не — изкрещях аз, а той дори не трепна, само запита с машинното си равнодушие:

— Какво още?

Но аз не знаех какво още, не знаех и защо изкрещях това «не». И помолих отчаяно:

— Няма ли поне да ми се покажете? В истинския си вид!

Той се засмя така, както бе се засмял в началото на появата си:

— Все едно, нямате сетива да ме видите.

И изведнъж лумна на мястото, където стоеше той, изведнъж нещо лумна безшумно, ослепително — една светкавица, сякаш хиляди тонове магнезий бяха се възпламенили наведнъж. Стори ми се, че видях нещо, но не мога да кажа какво видях, не знам какво беше то, никакъв отпечатък не остана в съзнанието ми, а в следващия миг усетих, че съм ослепял. Непрогледната тъмнина отпреди беше се спуснала пред стъклото на моя шлем, набиваше като с чук очните ябълки в черепа ми. Усетих още, че лежа по корем, проснат на тая огледално гладка, асфалтово черна твърд, без да помня кога и как съм паднал. После някой ме повдигна. Беше Тоби. Вдигна ме и ме понесе така, както неведнъж ме е носил. А корабът светеше с люковия си прожектор само на крачка от нас, сякаш изобщо не бяхме се отдалечавали от него. Тоби затвори люка и още там, още в самата шлюзова камера, аз се посъвзех и се нахвърлих върху него:

— Тоби, повтори какво си чул и видял!

Той мълчеше.

— Тоби, репродуцирай! — изкрещях му аз.

Той мълчеше.

— Тоби, не беше ли включена записната ти апаратура? — запитах го почти отчаяно.

— Включена е, Алек — отговори той. — Няма нищо записано. Нито звук, нито образ. Или някакъв силен магнит е изтрил записа, или римановото пространство не позволява запис.

Проверих — казваше истината. А сегашният ни разговор вече се записваше. Чувствувах, че всеки миг може да обезумея, но си спомних, че записната апаратура в психороботите е само дублиращо устройство на холографската им памет. Рекох му:

— Тоби, ти беше с мен. Нали видя, нали чу?

— С тебе бях, Алек — отговори той.