Любен Дилов - Пътят на Икар

— Не! — извиках аз. — Хората трябва да знаят!

Но първият координатор като че ли не чуваше гласа ми.

— В бъдеще на далечни разузнавания да се изпращат само кораби от класа „зет“ с най-малко четирима души на борда. Да се преразгледа системата за подготовка. Да се преработи общата програма на психороботите в светлината на произшествието.

— Та това е, това е идиотщина! — вече крещях аз. — Съветът не може да вземе такова решение! Вие сам… или ония, петимата, аз…

Но той изчезна от екрана, без дори да ме погледне.

Бях готов да избълвам всички съмнения и подозрения, натрупали се у нас, младото поколение, спрямо остаряващото ръководство на Икар, но ме спря усмивката на моя служебен ръководител и учител.

Да, той се усмихваше, а неговата усмивка говореше само за едно поразяващо облекчение. Видя ми се невероятно, че този уважаван и обичан от мен човек се солидаризира с такова антинаучно решение, с такова изумително недоверие към жителите на Икар, но той го потвърди:

— Е, Зенон — въздъхна той и това си беше сега чиста преструвка. — Длъжни сме да се подчиним. Ще излекуваме вашия чудесен приятел и ще го накараме да забрави тия глупави комплекси и фантазии.

Взрях се в него, сякаш за пръв път го виждах. И съзнах, че той е също така от старото поколение икарци, че също вече е уплашен от пътя, че също като петорната координатори има нужда от един бог, когото да може да забранява. Защото е по-лесно да отречеш един бог, отколкото един закон на живота. И съзнах още, че онова същество, все едно действително или сънувано, е право, когато забранява на такива хора да се бъркат в работите на другите цивилизации.

Казах повече с болка, отколкото с гняв:

— В такова лечение аз няма да участвувам! — и затръшнах вратата, забравил дори да взема скафандъра си.

Но и сега, когато разказвам тази история, и през всичките тези седем години принудително мълчание аз бях и съм безсилен да се справя в себе си с нейната загадка.

Дано по-нататъшният ни път я разреши!

Като почнах да диктувам някои свои приключения и разсъждения, аз се водех единствено от убеждението, че мистериозната случка с моя приятел Алек Дери засяга по някакъв начин цялото човечество — съвсем нямам намерението да ставам самозван летописец на Икар. Ние си имаме хора, които изпращат на Земята онова, което трябва да бъде изпратено. Имаме си и писатели. И ако все пак се одързостявам да продължа своите записки, то е, защото у мен се загнезди подозрението, че нашите писатели не описват някои съдбоносни моменти от живота на Икар. Не от недобросъвестност, разбира се, — най-малкото в недобросъвестност могат да бъдат подозирани икарци, а просто от неразбиране на тия моменти. Те или не ги проумяват, или, както повечето икарци от първото поколение, неволно си затварят очите пред тях. Аз не знам какви произведения те изпращат на Земята, но това, което ни поднасят тук, е твърде леко, твърде забавно, приятно като освежителна напитка и няма нищо общо… В същност, нека не говоря повече за тях, понеже не мога да бъда безпристрастен: те са от първите икарци, от родителското поколение, а с течение на времето у мен се оформи една скрита ненавист към него. Може „ненавист“ да е неточна дума, но пресилените оценки едва ли са по-малко правдиви от снизходителните.

Такова отношение към хората, разбира се, е напълно противопоказно на професията ми и моят колега Редстър сигурно има основания да твърди, че не съм годен за член на контролния съвет и че това варварско непостоянство на характера ми ме обричало на вечно дилетантство.

Случаят с Алек ме подведе да се занимавам през последвалите години с всичко друго, само не с преките задачи на професията и длъжността си, да се захващам с най-различни научни или съмнително научни проблеми, за които не ми достигаха нито знания, нито опит, да се намесвам в обществения живот на Икар, за да предизвикам „преврати“ и „революции“. Изобщо с годините аз се превърнах в едно буреносно човече, което щедро пръскаше ферментите на неспокойствие около себе си. Едни ми се надсмиваха заради това, други ме презираха, трети… не мога да кажа, че някои са ме обичали, но, така или иначе, всички се съобразяваха с моята личност. И това ме задължава, мъчейки се да бъда обективен, да ви кажа тия няколко думи за себе си.

Председателят на контролния съвет обаче, моят, така да се каже, научен баща и служебен ръководител, си остана привързан към мен. В минути на откровен самоанализ аз още някога не виждах в себе си друга главна черта, освен вироглавство — едно младежко вироглавство, което някому може да се стори и очарователно, но когато го съзнаваш, не бива да не се осъждаш за него. А именно то като че ли привличаше Терин към мен, най-бездарния му ученик.