Любен Дилов - Пътят на Икар

Отначало аз, както и всички негови ученици, младшите членове на контролния съвет, благоговеех пред натъпкания с колосални знания негов мозък. Благоговеех още пред неговата почти нечовешка прозорливост за мотивите и на най-дребните постъпки и помисли на хората, прекланях се пред безкрайната му търпеливост, пред добротата му и способността да обективизира съжденията си. И се стараех да стана като него — да бъда идеалният член на контролния съвет, институцията, призвана да поддържа душевното и физическото здраве на икарци. Но при сблъсъка ни заради Алек аз усетих, че в последна сметка и той е като другите от първото поколение, че пътищата ни винаги ще се разделят, когато бъдем изправяни пред проблеми, засягащи бъдещето на Икар. И престанах да го търся, сближих се повече с втория му заместник Варий Лоц — първият заместник-председател, според реда при нас, спеше в анабиотичната камера. А Терин ме търсеше, макар да се стараеше да придаде на срещите ни случаен характер. Говореше ми нещо делово, а очите му ме гледаха с покорна молба, която сякаш казваше: пожали мене, стареца, и се върни, защото съм сам и защото ми е трудно без теб.

Аз знаех: той има нужда от моето бъбриво лекомислие, от дързостта и неспокойствието ми, но не можех повече да му ги давам, защото не бяха вече предишните. Всичко в мен постепенно се превръщаше в безогледно бунтарство, което не можеше да не отблъсква. Затова не бях и в състояние да си обясня неговата привързаност към мен с друго, освен с тревогата му за съдбата на новите поколения. И той не издържа, застави ме, почти самоунижавайки се, да приема разговора, който дълго отбягвах.

— Зенон — повика ме той веднъж от поливизора пак в края на дежурството ми. — Имам нужда от вас.

В същност това беше служебното обръщение към сътрудниците му, така бе ме повикал и тогава, заради Алек, но сега в думите му прозвуча нещо съвсем друго и аз разбрах за какво ме вика. Положително досадата бе избила и върху лицето ми, защото той припряно добави:

— Не е бързо, елате, когато пожелаете.

Аз знаех, че никога няма да пожелая това, беше ми дори на устата да го кажа, но веднага се изправих. Льони се ухили:

— Да запиша ли партията или се предаваш?

Редовно си ме биеше на шах моят колега Редстър с неговия кибернетично студен мозък. Аз успявах да му взема някоя партия, само когато в мен с особена сила се развихреха въображението и дързостта ми, но от дълго време насам те бяха си избрали друга цел, та съвсем бяха ме изоставили в космоса на черно-белите квадратчета.

— Драги мой Льони — рекох му, — мълчанието на победения е по-благородна човешка проява от ликуването на победителя.

— Ако не беше ми го казал, щях да го усетя.

— На бедните въображения е нужно някои неща да се казват направо — парирах аз, но ми стана криво, защото отговорът ми излезе просташки груб.

Той се усмихна с вбесяващо всеопрощение:

— Разбирам. Предстои ти тежък разговор. Да смятаме, че партията не се е състояла.

Така аз се явих при нашия председател с по-голяма вътрешна наостреност, отколкото ми се искаше.

Терин полулежеше на дивана в домашния си кабинет и ми се видя твърде уморен. Не показваше готовност за словестни схватки или научни диспути, а по-скоро се стараеше да прикрива едно нетърпение, което може би беше толкова силно, та чак го уморяваше.

— Седнете, Зенон — покани ме той, като се поизправи. — Отдавна не сме се виждали. Ще пиете ли нещо?

— Да — рекох. — Но нещо успокояващо.

Той се натъжи:

— Имате ли нужда от успокояване?

— Току-що загубих една партия шах.

Той разбра и състоянието, и отговора ми, но предпочете да смекчи атмосферата с неутрална полузакачка:

— Толкова ли амбициозен шахматист сте?

— Уха! — отвърнах аз разпасано. — Ако бях така амбициозен и в другите работи, щях да обърна Икар наопаки.

— Струва ми се… вече не е трудно да се обърне Икар наопаки — въздъхна той и потърси очите ми с печално-ироничния си поглед. Но не ги намери.

Мълчех не с благородството на победения, а с надменността на победителя.

— Зенон — подхвана след малко той. — Научих, че сте напуснали родителите си.

— Учителю — рекох, — доколкото знам, на Земята децата много по-рано напускат родителите си.

— Родителите ви са между най-уважаваните хора на Икар.

— Аз също ги уважавам.

— Сигурен ли сте?

— Не.

Терин се засмя тихо:

— Май сте сигурен тъкмо в обратното.

Така беше, разбира се, но, явно, не за такъв разговор бе ме повикал и затова аз само вдигнах рамене.