Любен Дилов - Пътят на Икар

— Кажи какво си чул и какво си видял?

Той отново мълчеше.

— Говори, говедо!

Той мълчеше — такова обръщение естествено не можеше да го задействува, но аз изведнаж усетих, Нила, че не искам той да потвърди това. Не знам защо, но с всичко в себе си не го исках, мислейки за ония разузнавачи, които не бяха се върнали на Икар. Ти можеш ли да разбереш това, Нила? Кажи, можеш ли да го разбереш? И да го простиш? Защото аз му казах:

— Добре, Тоби, ти няма да го разкажеш и на другите, никога и никому!

Като се върнем на Икар, той няма да е вече подчинен на мен, затова реших да го убия. Ще го убия, Нила, той е хитър и се пази, но аз ще го издебна. На старо желязо ще го направя. Знам, че трябва да го убия. На всяка цена. Или него, или себе си! Можеш ли да разбереш това? Добре, ето казвам ти го! Ще го убия и ще тръгна да търся оня, ще вървим, докато го намерим, ако трябва цялата Галактика ще преровя, в звездите ще се напъхам, но ще го намеря. Това можеш ли да разбереш? Отговори най-после! Нила! — Мълчиш? Мълчиш, проклетнице? Да, ти си проклетница и аз те мразя, и никога не съм те обичал, знай това! Защото ти си една престъпница! Убиец! Космически разбойник!… Ха, ха, ха, ха…“

Беше един безумен смях, който можеше да бъде и плач. Той гърмеше в репродуктора, после затихна, превърна се в скимтене, примесено с отделни крясъци и стонове, за да завърши с едно потресаващо скърцане, сякаш магнитната струна на записа стържеше по острия ръб на счупено стъкло.

Терин изключи апарата и се обърна към мен, като че ли се извиняваше:

— Това е, Зенон. Друго нямаме на разположение.

Първият координатор направи един властен жест с безплътната си десница. Рече заплашително — вероятно като продължение на разговор, състоял се преди идването ми:

— Ще държим вас отговорен за произшествието. Вие сте установявали годността им за разузнавателни полети.

Председателят на контролния съвет вдигна и безпомощно, и виновно рамене, макар по власт да бе равен на първия координатор. Никога не бях го виждал толкова смутен.

— Нима може всичко да се предвиди! — рече той тихо. — При мъртвата не успях да забележа предварително умствено разстройство. Но дори и да е имало, не е възможно да се определи. Чистият кислород просто изгаря мозъчните структури.

— А психороботът? — запита първият координатор. — Толкова ли е повреден?

— Цялото му паметно устройство е унищожено. Ето заключението на техническата експертиза.

— Не е нужно! — възпря го сърдито координаторът. — До решението на съвета само вие имате право да се занимавате със случая. При пълна тайна! След малко ще ви се обадя.

И величествената му осанка се стопи във въздуха като някакъв разгневен, но и уплашен дух.

Терин се тръшна на стола и притисна с длани слепоочията си, а аз се стараех да не поглеждам към Алек, който висеше като труп в бандажите. И се напъвах да изцедя нещичко от вакуумната изпразненост на главата си — в края на краищата, за помощник бяха ме извикали, не за безучастен свидетел. Запитах:

— Кацали ли са изобщо някъде?

— Всички данни по уредите са заличени — измърмори Терин без желание. — Има някакви следи по външността на кораба, които биха могли да бъдат от кацане, но това още нищо не доказва.

— А вие… вие, учителю, какво мислите?

Той разтърка лицето си като човек, който иска най-после да се събуди:

— Хипотезите могат да бъдат две. От съответните предпоставки, че или е реално случилото се, или не. Но и двете са тъжни. Кажете, Зенон, вие сте отраснали заедно с тоя момък, заедно сте карали общото обучение, нали в програмата не се третира понятието за бога?

Недоумявах:

— За бога? Ах, да, за бога! Не, не се предвижда. То е частен въпрос в специалната програма. По космогония на низшите общества, струва ми се.

— Да, така, така — промълви замислено председателят на контролния съвет. — Тогава как ще ми обясните тая внезапна поява на бога в съзнанието на вашия приятел?

— Но защо бог? — слисах се окончателно аз.

— А какво друго е това, което той е видял, с което е разговарял? Висше същество, налагащо своите висши и противочовешки закони?

— Дери е смел момък, учителю, потомствен астропилот — възразих предпазливо аз. — Той не е в състояние да си измисли такива забрани.

— Той е човек, Зенон — продължи с нарастваща нервност моят учител и началник. — Седи тоя човек самичък в своя кораб и обезумява от бездушието на регистриращите същото бездушие уреди, от пустотата, от нищото, от безсилието си против него и решава да насели това Нищо с… Нещо. Питам се, Зенон, едва от двайсетина години пътуваме, нима отново сме стигнали до оная безизходица, зад която винаги стои богът?