Любен Дилов - Пътят на Икар

— Стори ми се, че не проявявате достатъчно разбиране за хората на Икар — продължи все така меко моят стар учител. — Това може да ви подведе, Зенон, когато мислите върху вашата тема.

— Познавам ги прекалено добре.

— Такива твърдения в нашата работа винаги са рисковани — рече той предпазливо, за да не ме обиди. — Вие нямате почти никакъв контакт с тях. Не ви ли е мъчно, че никой от икарци не идва при вас за преглед или съвет?

Бях преболедувал вече това страдание.

— Не идват старите икарци. Моето поколение ме търси. И е напълно естествено да идват при вас, учителю. Вие ги познавате още от тръгването им от Земята, с вас са свикнали, на вас се доверяват.

— При Редстър също ходят. Но те чувствуват, че не ги обичате и знаят, че без обич няма разбиране. Защо не ги обичате, Зенон?

— Кой кого обича на Икар, учителю?

Казах го по-горестно, отколкото позволяваше гордостта ми, и се засрамих. Той вдигна погледа си над мен, а гънките около устата му се отпуснаха, навярно от същата мъка, която бе ме накарала да напусна родителите си. Каза съвсем тихо:

— Знам, че страдате от това, но не сте прав. Ето, аз например… ви обичам.

Такава откровеност не можеше да не сломи вътрешната ми съпротива, но не можех и да не реагирам според нрава си. Избухнах като оскърбено дете:

— Трудно ги понасям, учителю! Разберете го вие, защото аз не мога! Органически са ми противни тия еднакво силни, еднакво красиви, еднакво умни, еднакво талантливи, еднакво горди и надменни, и затворени в себе си, и егоистични, и солидарни в своята затвореност… Не, вие сте прав, те не са хора, те са машини! Мразя машините, това е!

Той много тъжно се усмихваше.

— Не са машини, Зенон. Вие…

Но аз още не бях изплакал целия си гняв:

— Винаги са ме отблъсквали. Още когато почнах да уча историята на човечеството, още тогава реших, че земните жители не са такива, че тия са някакви съвсем други. Заприличаха ми на ония жестоки завоеватели, дето са изтребили древните маи и инките, на конквистадорите ми приличаха, виждах ги като тях самотни и тръпнещи от ужаса, че всеки миг могат да бъдат убити от тия, които са поробили, че може да не се завърнат със заграбените богатства. А сега виждам, че и конквистадори не са, сигурно са тръгнали като такива, но са видели, че няма какво да се поробва и няма никакви богатства за заграбване, и че те са ограбените. И само едната гордост им е останала, гордостта на тия стари, обеднели испански благородници… Знаете ли, аз вярвам на символните съвпадения. Не е случайно, че сте избрали именно астероида Хидалго за експедицията. Никакви икарци не са те, а хидалговци, бедни и жалки хидалговци, които само за миналото си тъгуват, за земята си. Аз така си ги и наричам: хидалговци.

— Ето че сте стигнали до една истина за тях — каза моят учител. — Но защо не отидохте и по-нататък?

Това, че той ми даваше право на такива мисли за поколението, към което сам принадлежеше, ме обезоръжи. Потърсих чашата си и се учудих, че не я намерих на подставката. Не съм ставал от мястото си, кога съм я оставил на работния му пулт — наистина съм прекалено невъзпитан! Отидох да я махна оттам и за да прикрия смущението си, смутолевих:

— Ще си налея още малко — след което вече имах на разположение минутката прости и успокояващи физически действия. Отворих нишата на стената, поставих чашата си под крана, набрах номера на плодовия сок, почаках я да се напълни, да капне и последната капка от крана.

Терин също ме чакаше и сигурно се готвеше да ми каже какво е онова „по-нататък“, което в същност никак не ме интересуваше.

— Не съм допускал, че ще се получи такава страхотна разлика между нас и децата ни — започна той повече на себе си, когато най-после се обърнах към него с чаша пред устните. — Някои от децата представляват направо мутационен скок…

— Аз съм грозен, уродлив, бездарен… сигурно просто им завиждам — вметнах аз в порядъка на самокритиката, а той почти се изплаши.

— Но съвсем не исках това да кажа! Думата ми е, че ако вие сте роден на Икар, Зенон, вие просто сте роден, а те са… избрани. Ето от тази дума трябва да тръгнете, ако искате да ги разберете! Избрани, избраници! Вие не знаете какво е това, а то е нещо… ужасно! Направихме катастрофална грешка. Но аз не виждам и как е било възможно да не я направим. Тя е неизбежна. И все пак можеше да не бъде толкова голяма. Когато комплектувахме екипажа на Икар, ние опитахме и с критерия, по който винаги са се избирали екипажите за космическите кораби: силни духом, здрави тялом, талантливи в професията си, неконфликтни характери. Оказа се недостатъчен. Едно е да избираш десет, двайсет, петдесет души сред професионалните астронавти за някой космически кораб, който ще лети в строго определен срок от време, най-много до Проксима от Центавър — по-далече, знаете, човечеството не беше стигнало преди нас, — съвсем друго е да намериш хиляда души за експедиция със столетен път пред себе си. Напълно естествено и близко до ума беше да отгледаме една, ако може така да се каже, специална раса. Създадохме я чрез клонингови присадки от най-изтъкнатите земни гении във всички сфери, като допълнително сме ги подбирали. Те раснаха на самия Икар през заключителния етап от строителството му и през пробния период, бяха три пъти повече, за да можем да направим още една последна подборка, да си намерят и подходящия съпружески партньор…