Любен Дилов - Пътят на Икар

Той се изправи от дивана и тръгна из стаята, като уморено влачеше крака по ромбоидните фигури на пода. Тънката риза падаше на свободни вълни от широките му, вече поприведени рамене и придаваше на тялото му отпуснатост, каквато не бях виждал у другите икарци, освен у баща си… Но… да! Нали той е участвувал в приемателната комисия, нали е от ония петдесет души, като баща ми, които не са специално създавани, които са повели тия хиляда младежи… те са сега по на петдесет и пет-шестдесет, а Терин и баща ми гонят осемдесетте? Държат се старците, едри са и силни са, и младолики, разликата трудно се забелязва във външността им, тя е повече духовна, но сега се усещаше и в тялото на моя учител. Виж, у първия координатор не се усещаше, и той е още от най-старите, а прилича на Алек по сила и мъжка хубост. Но те, астронавигаторите, са друга порода, която аз съвсем пък не обичам.

— Те са избраници, Зенон — говореше ми Терин, кръстосал ръце зад гърба си, но без поза, а с проникновение и болка. — Когато знаеш, че на десет милиона земни жители ти си единият, който е удостоен с честта да стане жител на Икар, и нещо повече: че специално си създаван, за да представляваш човечеството в Галактиката, неизбежно е да те обхване чувството, че си избраник. Бяха млади хора, здрави, самоуверени, а ние ги направихме и горди. Всеки един от тях е почти гений в своята област, но гений, откъснат от обслужващата го духовно човешка маса. Това неизбежно поражда трагедията на самотността. Към него трябва да се добави, че съвсем малки ги взехме от родителите им. Те имат нужда от своето страхотно самочувствие, което така ви дразни, за да понасят самотата си. Те са умни и послушно следват правилата за поведение, които им предписваме, но в техния колективизъм няма емоционални елементи, защото у всеки един икарец в основата на характера му лежи егоцентризмът на големия талант. Те едва не стигнаха дотам да презират останалите десет милиарда, които ги изпратиха — това презрение също им е нужно, за да крепят духа си. Но те дълбоко в себе си им завиждат и тъгуват за тях, Зенон!

Последните му думи прозвучаха като стенание и аз разбрах, че приведените му плещи носят нещастието на тези хиляда. Беше спрял разходката си, застана пред мен, но не вдигна погледа си от пода и завърши почти шепнешком:

— Те имат нужда от нашата обич, приятелю, защото никой никога не ги е обичал.

— А на Земята? — възкликнах аз.

— Дори родителска обич не помнят. А и отдавна са измрели ония, които някога ни изпратиха. Междувременно сигурно има много подобни експедиции. Че и връзка нямаме вече…

— Как? А признанията, които получаваме оттам? А оценките за отделните трудове, а наградите, званията?

Сега той изправи главата си и аз видях на лицето му решителността на медика, който знае добре диагнозата.

— Ще ви открия една тайна, която нямате право да съобщавате никому, Зенон — изрече той бавно, но твърдо. — Някои непознати отпреди явления и сили в Галактиката ни отнеха възможността да осъществяваме двустранна връзка със Земята. Съзнавате значението на това, нали?

Трябваше да бъда поразен, а аз се ухилих иронично:

— Значи научната степен, която получих миналия месец?…

— Не е от Земята. Зенон, наистина ли разбрахте добре за какво става дума?

— Разбира се, учителю — позасмях се аз. — Само че от рождение съм свикнал на илюзиите, с които е претъпкан Икар.

Свикнал бях през тези години и с контролираната система на информацията, установена също след случая с Алек Дери, която не беше лишена от оправдание. По пътя си икарци се сблъскваха със стотици загадки, противоречия, парадокси, с необясними и необясняеми за сега явления. Те ги регистрирваха добросъвестно, трупаха ги в бездънната памет на научните колектори, пращаха ги на Земята. Но някои от тия явления изглеждаха понякога така сензационни или тревожни, че за дълго биха затормозили мисленето и работата на всички. Поради това те се обявяваха за секторни тайни и с тях се занимаваха само съответните научни екипи. Но и с много други тайни и възбрани бях свикнал още аз, макар те да не бяха според мен така оправдани.

— Да, да, естествено, да, да… — огорчи се Терин от лекомислената ми реакция. — Но за нас то е невъобразима трагедия!

— Защото гледате на Икар само като на изследователски екип — казах му аз, мъчейки се да обуздавам дързостта в думите си. — За мен Икар си има своя собствена човешка мисия в света, той не е и втора Земя, а нова Земя, която трябва да се самосъздаде различна от своята родителка, както сме различни ние от вас.