Любен Дилов - Пътят на Икар

— Идваха да се съветват с мен — рече той предпазливо. Каза „идваха“, но положително само майка ми бе го безпокоила.

— И какво ги посъветвахте?

— Утеших ги със същото: всички на вашата възраст напускат своите родители.

Повярвах му, защото той успя да не вложи ирония в думите си. Но аз не успях:

— Твърде слаба утеха.

— Слаба е. Но не намерих друга. С какво се занимавате сега, Зенон?

Поколебах се — още никому не бях го казвал:

— С проблемата машина — човек.

Всеки икарец от неговото поколение би се засмял. Терин обаче разбра без всякакви обяснения защо съм се захванал с една задача, която отдавна минаваше за решена. Това говореше, че или той самият не беше чужд на онова, което вълнуваше мозъка ми, или пък че, познавайки ме добре, се е догадил кои именно страни на проблемата ме занимават. И все пак неговото одобрение ме подразни.

— Винаги съм вярвал, че ще намерите своята тема.

— Вие, учителю, никога не сте вярвали в качествата ми на учен — отвърнах аз с показно равнодушие.

Той не отрече, но и не потвърди:

— Винаги съм вярвал, че ще намерите своята тема, все едно дали ще я решите или не. Главното качество на истинския учен е да открива проблемите, Зенон. Решението им най-често идва в колектива. Личността е, която ги поставя.

Насърчаваше ли ме или ме ласкаеше, за да ме привлече отново към себе си? „Ще има да почакаш, старче“ — рекох си, а мълчанието ми трябваше да му покаже, че нямам намерение да разговарям по „своята тема“.

— Какво прави вашият приятел Дери? — запита той и аз се убедих окончателно, че Терин отлично знае къде и как съм намерил темата си.

— Не ми е повече приятел. Вие го погубихте — отговорих аз с непочтителна жестокост.

Как ли не се увъртах около Алек да разбера още нещо от неговото загадъчно приключение, как ли не го подпитвах и изследвах — мнемотерапията и мозъчните инжекции на рибонуклеинова киселина и ензими с предварително обработен молекулярен строеж бяха извършили своето: той вече нищо не можеше да ми каже. Хилеше се с лъчезарието на физически здравия и психически непоклатим простак, когато му разказвах какво му се е случило. Беше си съчинил дори едно задоволяващо го обяснение за смъртта на Нила, а всичко смяташе за едва ли не от мен измислено, за да обърквам с психиатрични фантасмагории един храбър водач на разузнавателен кораб — като член на контролния съвет, аз се специализирах по това време в психиатрията.

— Слушай, Зенон, чувал съм, че за да станеш добър психиатър, трябвало сам да бъдеш леко откачен, иначе няма да имаш интерес към патологията на другите. Ти ми се виждаш психиатър с бъдеще!

Тогава аз не издържах и му креснах:

— Добър психиатър съм, Алек, и знам, че най-нормалното психическо качество е глупостта. А ти си до идиотизъм нормален.

И го зарязах. Изобщо престанах да се занимавам с него, макар да знаех, че не на него, горкия, трябваше да изливам гнева си, а на ония, които бяха му отнели паметта за случилото се.

— Може би сте прав да ни се сърдите — рече кротко Терин. — Сигурно сте прав, щом толкова ви е заинтересовал този случай, но дайте и на нас известно право. Ние носим отговорността за психическото спокойствие на икарци.

— Психическото спокойствие превръща човека в машина! — избухнах аз.

— Икарци са машини, пратени от Земята, за да изследват Космоса — рече той.

Зинах от изумление:

— Това… това вие ли го казвате?

— А кой? На вас мога да го кажа, Зенон. Нима не сте мислили за това каква е мисията на икарци като представители на Земята?

— Аз не съм машина! — викнах му съвсем по момчешки и станах от мястото си.

Той търпеливо се усмихна:

— Така е. И аз не съм, и родителите ви не са, и никой на Икар не е машина. Но задачата им? Каква е задачата им? Не е ли същата, с която натоварваме нашите автоматични сонди, когато ги хвърляме към непознатите слънца и планети? От тези сонди искаме да работят безупречно, от икарци се иска също да работят безупречно, за да изпълнят мисията си докрай. А за тая безупречност сме отговорни всички: аз, вие, целият ни екип, всеки икарец по отношение на другия.

— Затова ли ме повикахте? — изпънах се надменно аз. — Мисля, че си изпълнявам служебните задължения.

— Не, не! Какво говорите, Зенон! Съвсем не исках да говорим за това. Просто реших да ви предложа услугите си, досетих се какво ви занимава и ми се прииска да ви помогна, като… като на свой ученик.

За да не му кажа, че не се нуждая от неговата помощ, защото, каквато и да бъде, тя ще изхожда от едно съвсем друго разбиране, аз разглеждах кабинета му, сякаш за пръв път го виждах. Моят учител нямаше вкус към лукса и в стаята се намираше само най-необходимото му за работа — високият пулт, на който пишеше и размишляваше прав, диктофонът, домашният поливизор, това велико изобретение, което ти дава не само разнообразни връзки с другите хора — телефонни, визофонни, холографски, но е и киното ти, и концертната ти зала, и машината за гласоподаване, и бюрото за информация, — апаратчето за връзка с научните колектори, надуваемият диван… Останалото се състоеше от тихата багрова хармония на пластмасите и леките метали…