Любен Дилов: Пътят на Икар

Нила, казах ти аз, Нила, тая работа никак не ми се харесва. Да се махаме, дорде е време! Но ти беше съвсем пощуряла. Ще кацнем, Алек, почна да викаш ти, трябва да кацнем — и погна роботите да подготвят кацането. Виждаш ли, крещеше ти и сочеше локатора, виждаш ли? Идеално място, по-гладко от космодрум, само атмосфера липсва и е тъмно. Нила, молех те аз, помниш ли как те молех? Нила, не бива да кацаме, нямаме това право, бъди разумна! А ти ме нарече страхливец и каза още, че съжаляваш, загдето си тръгнала с такъв страхливец. За пръв път те виждах така освирепяла. Ужасно нещо сте вие, жените, а ти си най-ужасната от всички! Сега мога да ти го кажа. Чуваш ли го? Чуваш ли, Нила?…“

Имах чувството, че това го изкрещя оня Алек, вързаният, но той седеше, отпуснал глава, безжизнен след изтощителните опити да се освободи от бандажите, или все още замаян от аерозолния опиат, който роботът бе му духнал в носа, за да го укроти. А може би така го беше смазал и фактът, че ние все пак научихме неговата тайна, която анамнезният апарат ни разказваше сега, отново стихнал до трагично-изповеден шепот:

„И аз повече не ти възразих. И кацнахме. И ти ми каза да държа за други смехотворното си кавалерство, щяло да ми потрябва на Икар при търсенето на нова съпруга, така ми каза, защото искаше да излезеш ти. Но аз те принудих да останеш, все пак командир на кораба съм аз, а на командира ти си длъжна да се подчиниш. Предложих ти: Нила, да пуснем един от психороботите. Той ще свърши всичко по-добре от нас; след като нарушихме веднъж инструкциите, нека не ги нарушаваме втори път, нека не оставяме само един човек в ракетата! Но ти пак ми се присмя така, както никога не си ми се присмивала. А аз си въобразявах, че ме обичаш. И ти вярвах. Знам, знам, че главната инструкция повелява при среща с висши същества разузнавачът да се явява лично, защото психороботът няма достатъчно широк обхват на избираемост в поведението си и може да ги настрои враждебно към нас. Но все пак, като командир, аз имам пълни права на действие и нямаше да сляза, щях да пратя Тоби и Вари. Защото ако изтерзаните ни от скука мозъци са чули някакъв глас, който да говори като земен човек, и ако сме уловили някакви тъпи късовълнови излъчвания, каквито ги има с милиони из Космоса, това не означава още, че ни предстои среща с разумни същества. Нила, Нила! Какво стана с тебе, обезумя ли, та ми се присмиваше така дивашки? Не, наистина, трябваше да те пусна да идеш, тогава може би нямаше, може би нямаше… Чуваш ли? За последен път ти го разказвам и след това вече никой, никой няма да го чуе от мен, никой няма да го научи изобщо. Ще мълча, както мълчиш ти сега, за да не правят и други това, което ти направи, мило мое, нещастно, объркано, сломено момиче… Защо ми трябваше да излизам? Защо? И нямаше да изляза, наистина нямаше да изляза, ако Тоби не беше се върнал най-спокойно и не беше казал: «Всичко е наред, Алек.» С тази просташка фамилиарност, дето са я измислили конструкторите му, интимност на отношенията ни да създават. Гадост! Какво като е психоробот, какво като е най-съвършеният от всички роботи? Да не би това да го прави равен на човека, та ще ми говори така! Ядосах се и пак нямаше да изляза от шлюза. Страх ме беше, но за теб ме беше страх, дяволско момиче. А не защото трябваше да стъпя за пръв път на някаква планета. Как да те оставя сама? Да, нямаше и крачка да направя в тая проклета тъмнина, ако не беше се обадил тогава и онзи: «Всичко е наред, Алек. Можеш да дойдеш.»

Ужас, Нила! Такава тежест! Върху магнит като че ли бях стъпил. Едва си отлепях краката от камъка. Как ли живеят хората на нашата мила Земя, която ние с теб никога няма да видим? Не, да пълзиш в такава гравитация сигурно е кошмарно! А наоколо абсолютна тъмнина, непрогледна! Пуснах прожектора на пълна мощност, но едва различавах психоробота, макар да стоеше само на два метра от мен. Просто необяснимо! А аз и не можех вече нищо да си обяснявам, нищо да съобразявам. Тоя глас беше парализирал мозъка ми. «Вървете! — каза тон. — Направо!» Върви, Тоби, заповядах му аз и чувствувах, че го изричам против волята си, че някой друг говори през моя мозък. Накъде? — попита той, а аз повторих: Направо, Тоби. И той се заклатушка като пиян, защото неговият машинен мозък също бе смутен. Аз се влачех зад самия му гръб и нямах сили дори да взема в ръка плазмения пистолет, така го и оставих на мястото му. И нищо не виждах, освен гърба на Тоби — по-далеч прожекторът ми губеше лъчите си, сякаш някаква бездна ги поглъщаше без остатък. Спуснах и инфрачервения визьор пред очите си, но докъдето стигаше обхватът му, не се виждаше нищо друго, освен гладка като асфалт черна повърхност, без нито една поричка по кея. Тоби едва-едва пристъпваше, като животинче, надушило пред себе си опасност. Имах чувството, че всеки миг ще се обърне и уплашено ще се свре в краката ми. А него поне не можеш да обвиниш в страхливост. И тъкмо се готвех да му дам заповед за връщане, ГЛАСЪТ пак се обади. Сякаш висеше над шлема ми, дяволът! «Не се страхувай, Алек, безопасността ви е осигурена!» Вдигнах глава — пак същата непрогледност. Чудна история, дори звезди не се виждаха на това небе! А после… изведнъж стана светло. Да, светло като в спалнята на нашия кораб, Нила, като в нашата младоженческа спалня. И ние с Тоби се намирахме в някакво кълбовидно помещение със златистожълти, сякаш огрени от слънце стени, в някаква съвършено празна стая. Как се бяхме озовали в нея и Тоби не може да ти каже, не само аз. Изобщо нищо не усетихме, просто стана светло около нас, съвсем внезапно, съвсем неочаквано, и ние се видяхме обградени от някакъв купол с десетина крачки диаметър. Провери стените! — казах аз на Тоби, защото те не приличаха и на стени, а на светлинна завеса, и той протегна всичките си ръце и тръгна да опипва стената, и вървеше, и вървеше, и все не можеше да я достигне, защото тя със същата скорост се движеше пред него. Стой! — изкомандувах аз и хукнах подире му, «хукнах», разбира се, доколкото можех в условията на тая гравитация. Протегнах също ръце, но те не напипаха нищо. Отидохме към насрещната стена на кълбото — пак същото. А тая зад гърба ни отново бе заела мястото си. Тоби, видя ли какво стана? — рекох аз. — Попаднахме в клопка! Хайде, поразмърдай си чарковете и решавай как да се измъкнем! — така му говорех, защото съвсем бях се слисал. А той — какво ли може да го разтревожи машинното говедо! — отвръща с роботското си равнодушие: «На риманово пространство прилича, Алек. Няма да излезем от него, ако Нила не успее да го унищожи със свръхмагнита. Но оттук не можем да й предадем никаква информация. Полето изкривява сигналите и ги връща. Трябва да се опита още с телепатия. Възможно е биовълните да проникнат. Решавай ти, аз нямам програмирана подобна ситуация.»