Любен Дилов: Пътят на Икар

— Можете да свалите скафандъра, Зенон — каза ми Терин. — Всички проверки са минали.

Но аз се бях вкаменил. Стоях до затворилата се зад гърба ми врата и гледах своя приятел Алек Дери. Ето кой беше се завърнал! И седеше сега в креслото за пациентите ни и… не приличаше на себе си. Очаквах да ми се ухили радостно, както в първия миг направих това аз, очаквах да вдигне ръка за поздрав, но той дори не помръдна. А погледът му, който се плъзна сякаш случайно по скафандровото стъкло пред лицето ми, не издаде с нищо, че ме е познал. Беше някакъв боязливо-стеснителен поглед, блуждаещ и бягащ от нещо, поглед, който не искаше да среща въпросите в чуждите очи.

— Здравей, Алек — казах аз. — Добре дошъл! — и го казах така тихо и така обезпокоено, че едва ли някой го чу.

Лицето на Алек, отпуснато, жълто, състарено, не трепца с нито едно мускулче. Косите над слепоочията, над тия двайсет и три годишни слепоочия, бяха съвършено бели.

— Вие сте близък с него, нали, Зенон? — запита ме Терин и добави, след като бе изгледал и двама ни с откровена изпитателност: — Затова ви повиках. Нещо е станало с вашия приятел, трябва да ни помогнете да го разберем.

Сега видях и другия човек в кабинета — самия първи координатор! Не, не беше той, а неговият холографски образ, прожектиран насред кабинета, но работата все пак изглеждаше много сериозна. Първият координатор на Икар не удостояваше току така някого дори и с холограмното си присъствие. Пък и ръководната петорка се интересуваше само от общите отчети на разузнавателните полети, с останалото се занимаваха съответните специалисти.

— Как мина, Алек? Хайде разказвай! — рекох аз колкото се може по-безгрижно, нетърпеливо смъквайки от себе си досадния скафандър.

Терин дойде да ми помогне, но то беше само повод да се приближи до ухото ми:

— Мълчи вече трети ден. После ще ви оставим и насаме, но сега искам да изпробвам нещо. Намерихме един-единствен запис от цялата експедиция, всичко друго е унищожено. По една случайност звукозаписващият апарат на жена му се е включил. Хем ще го чуете и вие, хем ще видим как ще реагира. Не сме му го пускали още, защото имам чувството, че симулира.

— А тя къде е? — запитах аз също шепнешком.

— Мъртва е. Лежеше в празна анабиотична вана, кранът на криопротектора изобщо не е пускан, всичко беше спряно, само вентилите за кислорода бяха отвинтени ръчно. Прилича на самоубийство. Нали знаете, онова приятно самоизгаряне с кислород?

Пуснах скафандъра на пода, защото ръцете ми съвсем отмаляха. Това чудно момиче, това разкошно момиче Нила — мъртва!

— Алек — обърна се Терин към завърналия се разузнавач, а гласът му беше необичайно строг. — Ти не искаш да ни разкажеш нищо за пътуването си, но ние все пак ще го чуем, ще го чуем от твоите уста. Слушай и ти!

И той докосна клавиша на апарата, с който записвахме и прослушвахме анамнезите. Струната в него дълго време се размотаваше безмълвна, след това се чу някакъв шум и пръхтене като от физическо усилие — изглежда, тъкмо то бе включило диктофона на Нила. Всеки разузнавач носи непрекъснато по време на експедиция в дрехите си звуко– и фотозаписен апарат. А после струната изведнъж закрещя с гласа на Алек:

„Ставай! Чуваш ли, ставай! Аха, не искаш! — и внезапно утихна до шепот. — Защо ме напусна? Нила! Защо ме остави сам? Уплаши ли се, момичето ми? Нима е толкова страшно? Защо не ми каза какво мислиш, какво трябва да мисля и аз? Защо мълчиш, проклетнице? — кресна отново магнитната струна. — Защо избяга, подла и страхлива твар? Или искаш да кажеш, че това е твоят отговор? Че и аз трябва да си дам такъв отговор? Ъххх! — Беше някакъв звук като хъркане и като скърцане със зъби. Но след няколко мига гласът отново стана нежен и унесено страдащ. — Искаш ли пак да ти разкажа всичко? Хайде, аз пак ще ти го разкажа, а ти ще помислиш, хубаво ще помислиш и заедно ще решим какво да правим. Тоби, махни се! Махни се, ти казвам, глупава машино! Ще те изключа, така да знаеш! За какво сме те създали, глупако, като човек не може да разчита на теб?“

Тия закани бяха отправени навярно към някой от психороботите, който сигурно е усетил душевното разстройство на астронавта и е поискал да се намеси в неразумните му действия. Последва звън от метал, пъшкане като при борба, някакъв трясък. И отново гласът на Алек след къс, ехиден смях:

„Прощавай, мила, трябваше да се справя с тоя глупак. За щастие и в неговата касетка струната е празна. За щастие ли казах? Дяволска история! Никакъв запис да няма! Звук да няма записан! Нима е възможно, като всичко чух с ушите си, като го видях с очите си, като запомних всяка негова дума, така както не помня дори твоето «да», когато ти се обясних в обичта си и те попитах готова ли си да тръгнеш с мен? Нила! Разбираш ли нещо, скъпо момиче? Нима наистина съм се побъркал? Кажи, побъркан ли бях, когато ти ме изпрати до шлюзовата камера, когато излязох от кораба подир това машинно говедо Тоби? Та нали и ти чу гласа? Чакай, припомни си всичко отначало и ще видиш, че не е възможна никаква халюцинация, че не съм измислил нито думичка! Открихме ли планета в екосферата на невидимото слънце? Открихме. Изчислихме съществуването й, а после я и намерихме. Какво необикновено има тука? Планетите около тия слънца, които излъчват енергията си само в инфрачервения край на спектъра, трябва да са невидими за очите ни, това е азбучна истина, макар и ние с теб, нещастнице, за пръв път да се сблъсквахме с нея. А уредите я регистрираха и орбитата й установиха, и масата, и… всичко, само че аз сега го заличих. Икар не бива да знае къде се намира тая планета, затова! Не съм ли прав, кажи? Облетяхме ли планетата? Облетяхме я. И радиосонди, и визуални наблюдения с инфрачервения локатор, и… нищо! Празна и гладка като гумена топка за игра. А после пресякохме лъча на пеленгатора. При втората обиколка. Чакай, чакай, та нали ти го откри? Нали ти каза: Алек, това е най-обикновен радиопеленгатор. Да се спуснем все пак! А аз се пошегувах: Мила моя, това може да са и сигнали, че не бива да се спускаме. Но ти настояваше: Никакви сигнали не са, ето виж електронния аналог! Елементарна повторяемост на елементарен радиосигнал за пеленгиране, най-обикновен радиомаяк, който е открит на Земята още от времето на първите самолети. Никакъв друг смисъл не може да се дешифрира. А аз исках да бъда спокоен и казах…“