Любен Дилов: Пътят на Икар

— Не! — изкрещя другият Алек, онзи, който седеше срещу нас, и скочи от стола. — Не е вярно. Спрете го! Лъжа е!

И се спусна към апарата с юмруци, готови да го разбият. Увлечен в записа, аз бях забравил да наблюдавам приятеля си, но Терин не бе пропуснал това и сега вече с мъка задържаше разбеснелия се Алек. Първият координатор също направи едно движение като да побегне или да се спусне на помощ. За кой ли път усетих противната аморалност на тия холографски посещения — хем те има, хем те няма!

— Неро, вържи пациента! — изпъшка Терин и кабинетният ни робот се откъсна мълниеносно от своя ъгъл, сграбчи бедния Алек с четири от механичните си ръце, отнесе го обратно на стола, сръчно препаса каишите през гърдите, ръцете и краката му. После роботът застана настрана до главата на жертвата си, която се гърчеше в неразкъсваемия бандаж, а металическото му туловище сякаш доби изражение на доволство от току-що свършената работа. Аз за пръв път присъствувах на подобно зрелище — робот да се отнася така към човек, и гърдите ми се изпълниха със смут. Наистина, човек никога не би могъл така бързо и успешно да се справи с умопомрачения си брат, но все пак имаше нещо силно унизително за човешкия род в това необичайно взаимоотношение между него и автомата. Някъде в съзнанието ми, по-скоро като усещане, се мярна мисълта, че ако аз някога станех председател, първата ми работа ще бъде да изгоня тия неровци от кабинетите на контролния съвет.

Извърнах глава, опитвайки се да си внуша, че Алек Дери вече не е моят най-добър приятел, а само един пациент, и то в кризисно състояние. Терин оправяше нервно дрехите си, изглежда и него бе смутило обстоятелството, че се е видял принуден да прибегне до тая функция на робота — и върна струната в апарата на онова място, от което бяхме престанали да я слушаме.

„А аз исках да бъда спокоен — повтори гласът на Алек — и казах: Добре, мила, склонен съм да приема, че това е пеленгатор, който ни сочи посоката за кацане, склонен съм и да се спусна на стотина километра по него в тая непрогледна тъмница, да видим какво ще стане, но нямам никакво намерение, скъпа моя, да слизаме на тая глупава черна топка, която при това е достатъчно голяма, та да ни изяде половината от горивните запаси при обратното излитане. Затова обуздай жаждата си за приключения! Помниш ли, така ти казах? Защото ти твърде неприлично се развика. Та трябваше още и да ти напомням, че инструкциите за разузнавачи от нашия клас не разрешават никакво кацане на каквото и да било небесно тяло. Освен ако сме аварийно принудени…“

Беше странно да се слуша неговият разказ — странно? — не, зловещо — и студените тръпки хукваха с бодливите си копитца по гърба ми всеки път, щом си представях, че тоя загадъчен разговор се е водел между явно полуделия Алек и неговата мъртва съпруга. Някъде в безкрайните черни пространства около някакво невидимо слънце. Има ли нещо по-ужасно от това, да останеш сам в ракетата с един мъртвец на борда, а този мъртвец да е най-скъпият ти човек, и да се косиш така месеци наред, незнаейки дали изобщо ще видиш отново живи хора? Чудно ли е, че мозъкът на моя беден приятел не бе издържал? Очевидно нашите астронавигатори се заблуждаваха, въобразявайки си, че говорещите психороботи ще намаляват самотата на човека в Космоса. Те действително са славни машини, те хилядократно увеличават силата и увереността на космическия завоевател, но дали тяхната безчувствена разсъдъчност и машинната аналитичност в начина им на говорене не засилваше в такава ситуация още повече самотата на човека, ме изостряше до пароксизъм усещането му за пустота на пространството, което той иначе би могъл да насели с въображението си?

Ето проблем, който не беше ми се изпречвал пред погледа! Трябваше да се проучи и аз помислих, че няма да е зле да излетя сам за няколко месеца в компанията на полагащите се на всеки разузнавач психороботи. А това мое хрумване се оформи и като решение, когато научих по-късно, че Алек се опитвал да погуби кораба, че бе посягал и на живота си, но психороботите, за които основната програмна задача е безопасността на полета — един от тях, неизвестен за пасажерите, постоянно контролира тяхното психическо състояние, — в последна сметка го хванали и го приспали в анабиотичната камера, а после сами извели кораба на определената му за срещата с Икар орбита.

„А ти започна да ликуваш, когато се спуснахме на около хиляда километра над повърхността: сигналът ставал все по-фиксиран, явно бил насочен към нас, при първата ни обиколка го нямало. Вярно, но миличка моя, отгде ще се вземат живи същества в тая черна каменна пустиня, освен ако не са се заврели като влечуги в дупките си? А като са толкова умни, че да имат радиопеленгатор, защо не ни дадат и някое друго сигналче, защо не ни кажат нещо на своя си език? Разбирам те, мила моя, всекиму се иска да зърне най-после някаква живинка, след като толкова години не сме срещнали даже вирусче по пътя си, дори там, където всички наши предварителни проучвания доказваха вероятността да съществува нещо органично, но… Помниш ли, тъкмо това ти говорех, когато се чу гласът? Нила, ти го чу, нали и ти го чу? Чу го, разбира се, та аз още помня лицето ти, върху което беше се вкаменило твоето ликуване! Той каза, тоя проклет глас — още ми звучи в ушите: «Другари, можете да кацнете. Безопасността ви е гарантирана. Както и обратното излитане.» Нали това каза? На нашия език го каза. И го повтори. И добави направо, сякаш ни заповядваше: «Кацнете, чакаме ви!» А ние се оглеждахме като луди, защото гласът ехтеше в самата пилотска кабина, но нямаше никой освен нас и четирите психоробота. Тогава аз се провикнах просташки: «Кой си ти, бе?» А той се засмя с глас на робот: «Аз съм този, когото търсите. Хайде, кацвайте смело! Нали сте покорители на Космоса?»