Любен Дилов - Томас Ман и романът му „Вълшебната планина“

Когато романът излиза, той предизвиква бурна реакция сред медицинските среди. В критичната намеса на писателя в техния занаят мнозина лекари виждат едва ли не покушение върху науката (при все че тая тяхна наука и до днес не е дала задоволителен отговор на въпроса що е болно и що е здраво), търсят прототиповете на лекарите от романа, дискутират помежду си дали наистина са вредни тия луксозни санаториуми, един от които разболява здравото и добро момче Ханс Касторп. Романът си спечелва върли врагове и горещи защитници сред докторите и професорите, а това, макар и ласкаво за научната страна на книгата, показва колко нелека е тя за възприемане. Защото „Вълшебната планина“ съвсем няма претенциите на медицински роман, въпреки че действието й изцяло се развива в санаториум, а героите са лекари и пациенти. Над нейната конкретна битова действителност се води висок диспут върху най-сложните проблеми на живота и буржоазното съвремие — директно или въплътен в символи с многопластово съдържание, допълнително пародиран и дистанциран от автора чрез неговия специфичен метод и стил. Така че който очаква, вземайки романа в ръце, някакво леко и забавно четиво, което да носи почивка на мозъка му, а не напрегната работа, по-добре е да го остави неразтварян.

Едва ли има друг писател, който толкова много да е писал и говорил за собственото си творчество, но един упрек в суетност би бил крайно несправедлив. Томас Ман е не само художник, той е и философ от линията на моралистите в немската философска школа и поради това самото изкуство и творческият процес естествено стоят във фокуса на неговата изследователска работа, съставляват, както видяхме, една от основните теми в творчеството му. Неговите самонаблюдения и автоанализи — не по-малко интересни от самите му новели и романи, не улесняват обаче работата на тълкувателите му, защото едно творение никога не е точно такова, каквото го вижда авторът му. От мига, когато се озове у читателя, то придобива все по-голяма самостоятелност, читателят става негов съавтор, а времето също отнема или прибавя съществени неща към него.

Върху „Вълшебната планина“ авторът се е изказвал два пъти по-обстойно: чрез вече цитираното открито писмо, с което е трябвало да се защити от нападките на някои медицински среди, забравили, че творбата не е научен трактат, и втори път — в голяма и изключително любопитна беседа пред студентите от Принстънския университет в САЩ.

В нея Ман определя книгата си ту като „роман за времето“, като „образователен роман“ в стила на класическия немски образователен роман от рода на Гьотевия „Вилхелм майстор“, „Зеленият Хайнрих“ на Готфрид Келер и т.н. Това на пръв поглед обърква, защото в този тип романи героят се образова и възпитава, лутайки се по света, преживявайки много и много приключения. А малкият Касторп изминава само пътя до санаториума в Давос. Но тъкмо това е новото и модерно продължение на традицията: героят не изминава път във времето и пространството, не изпада в беди, не преживява външни приключения. Пътешествието му лежи изцяло в царството на психиката и философията, а приключенията му са сблъсъците и битките на неговия млад дух с различни и противоположни световъзприемания, съприкосновенията с любовта и смъртта, откривателството на нови истини. В този смисъл „Вълшебната планина“ действително е „образователен роман“.

Ман обаче е прав да го нарича и „роман за времето“. Проблемът за времето възниква пред писателите от Западна Европа съвсем естествено като предугаждане и като отражение на новата епоха във физиката. Пруст е написал своето „В търсене на изгубеното време“, я и Айнщайн е публикувал вече Теорията на относителността, ето защо и Ман, който винаги е стоял на гребена на научните познания на своето време, не е могъл да не се занимае с тоя проблем.

Седем години трае действието на романа и е разделено в седем глави, но… в първите четири глави изминават само три седмици, до края на петата — общо седем месеца, а в двете последни грамадни глави пред очите ни и пред очите на Ханс Касторп изтичат цели шест и половина години. Разбира се, това не е замислено като плоско доказателство за относителността на времето. В началото на романа „здравият“ още Касторп иска бързо да отведе братовчеда си долу в „равнината“, където е действителният живот, защото нямат много време, а след като бива омагьосан от режима и хипнотизиращия ритъм на луксозния санаториум, времето и за него престава да съществува. И чак накрая, след като и Клавдия Шоша го освобождава от магията си, Ханс Касторп се оглежда около себе си. Той вижда сега само страшни и зли неща и разбира, че това е един живот без време, без грижи и без надежди, зашиващо и суетно разпътство, тоест мъртъв живот. Така писателят утвърждава единството — покритие на времето с живия, с творящия живот. Вълшебната планина е извън времето, защото на нея нищо не се създава, а само се консумира, както е ставало в болестния период и залеза на всички досегашни общества.