Любен Дилов - Томас Ман и романът му „Вълшебната планина“

Обитателите на този луксозен санаториум са все богаташи, живеещи от ренти и дивиденти, от самия санаториум пък печелят други техни събратя. Томас Ман, който е толкова педантичен по отношение на битовата достоверност, тук неслучайно не се спира на подробностите от живота на тия хора — какви са семействата им, имат ли деца, как изкарват парите си, които така щедро пилеят на Вълшебната планина. Това разнородно по националност и раса общество олицетворява безплодната разгулност на капиталистическата върхушка.

Търговският син Ханс Касторп също принадлежи към нея. Ако до момента на „омагьосването“ си той се отличава с нещо, то е само защото е хранел илюзията, че има някакъв смисъл да строиш кораби, да се трудиш там долу, в буржоазната равнина. С развенчаването на тая илюзия започва и неговият образователен процес. Следващият решителен момент е сблъсъкът му със смъртта, демаскирането й като мистично и страшно тайнство. Смъртта изведнъж се показва пред очите на смаяния младеж едва ли не като комична фигура, като „весел демократ“, който изравнява всички пред себе си и справедливо издевателства над илюзорните ценности на буржоазния живот. (Образът на братовчеда Йоахим и неговата смърт!) Тя му става симпатична, а вече ни е известно, че за Томас Ман приятелството със смъртта е основният белег на романтизма и декаданса. По тази причина и романът е изграден структурно върху символите на познати ни романтични митове и произведения. Както Венера омагьосва Танхойзер на върха на една планина, така и Клавдия Шоша държи Ханс Касторп цели седем години в плена на своята чаровност. Тук тя олицетворява още необвързаността на духа, волността на страстите, дионисиевската анархия на живота, която съблазнява младежа и ужасно сърди неговия учител Сетембрини. Затова ще видим мадам Шоша и в качеството й на вакханка край респектиращия и всъщност самоубиващ се Бакхус—Пеперкорн. Също като Дон Хосе от „Кармен“ младежът ще отстъпи любимата си на тореадорската мъжественост на минхера. (Затова, когато в санаториума се появява грамофон, той обиква музиката на тая опера!) А приликата на Клавдия с момчето Хипе, в което той като дете е бил влюбен, и смесването на образите им в сънищата му също кореспондира с някои антични символи и с модерните им психоаналитични тълкувания. В двамата лекари Беренс и Кроковски биха могли да се разпознаят античните адски съдници, определящи сроковете за пребиваване на прокълнатите в пъкъла. За самия Ханс Касторп направо се казва, че като Одисей е слязъл в царството на сенките, а учителят му Сетембрини пък сам нарича себе си Вергилий, развеждащ своя Данте из кръговете на ада.

Разбира се, както е характерно за стила и философията на Томас Ман, това позоваване на митовете е и сериозно, и пародирано чрез тяхното обуржоазяване. А от двойнственото му отношение към тях и към живота на Вълшебната планина произтича своеобразният негов хумор, който олекотява, в добрия смисъл на думата, препълненото с тежък и дълбок размисъл произведение. Самият писател дръзва да каже за него: „Може би това е единственият хумористичен роман на нашите дни“, имайки пред вид навярно тъжния хумор на дезилюзионизирането на живота в капиталистическото общество, на опошляването в него на всички митове като извечни форми на живота. Та нали и Ханс Касторп често се държи като героя на вече наистина хумористичния роман за Феликс Крул, също така пародирайки високопарните речи на своите учители Сетембрини и Нафта.

Образите на тия двама герои, чиито спорове пълнят много от страниците на романа, заслужават по-особено внимание. Те със скрит комизъм в яростта си воюват за душата на младежа и за своите възгледи, спорят по всички съществени проблеми на философията, изкуството, политиката. Каже ли нещо рационалистът и хуманистът Сетембрини, веднага мъничкият реакционер, йезуитът Нафта, в чието лице лесно разпознаваме праобраза на фашиста, ще намери не по-малко бляскав и остроумен контрадовод. Безспорно писателят стои зад възгледите на Сетембрини, който агитира за идеалите на Френската революция и „бюргерската епоха“, за демокрацията, за просвещението и човешкото достойнство и остро осъжда войната и ирационализма. Но защо тогава аргументите на Нафта звучат по-убедително не само на Касторп, а и на съвременния читател?

Защото лозунгите за свобода и демокрация на буржоазията, с които тя век преди това възгласи своята ера, са изгубили действената си сила, звучат кухо — историята вече ни е доказала неспособността на буржоазията да ги осъществи. И самият хуманизъм на буржоата Сетембрини не ни е симпатичен, демонстрира своето безсилие пред жестоката логика на фашизма, пред хитрата му демагогия, с антикапитализъм, която стига дори дотам в известен момент той да кокетира с комунистически идеи. Впрочем точно това ставаше вече и долу, в „равнината“, по времето, когато романът излиза от печат: в Италия фашизмът здраво установяваше господството си, а в Германия поражението на Хитлеровия опит за преврат от 1923 год. се превръщаше в начало на триумфалния му поход към „законното“ вземане на властта с помощта на същата тая буржоазия, която уж се опълчваше против него, а всъщност го призова за водач, който да я изведе от умъртвяващата магия-летаргия на Вълшебната планина.