Любен Дилов - Демонът на Максуел

Лицата, пръснати като шахматни фигурки из квадратчетата на конферентния екран, го слушаха с различни изражения — от снизходителната или насмешлива почтителност към възрастта му до вкоравено от досадата презрение. Дядо Елиа обаче гледаше очевидно само към Астра, иначе не би продължавал благата си нравоучителност като пред малолетна аудитория:

— Та искам да кажа. Сигурно не случайно се пръкна сега името на Максуел. Може пък нашата интуиция да е кръстила тия частици „демончета“, защото отново се намираме в неговото положение, не знаем как да хармонизираме уравненията си. Е, тия момчета си имат някаква интуиция, нека им се доверим, па дано намерят покой математическите ни душици!

— Добре де, какво искат от нас? — сопна се едно от квадратчетата, ядосано от изненадващото преминаване на най-консервативния астрофизик в противниковия лагер.

— Да бе, наистина! Какво всъщност искате от нас? — възкликна Дядо Елиа, сякаш забравил кое бе го накарало да изнесе урока си.

Кардинала и Захариас се спогледаха и астропилотът отстъпи:

— Нещо, което за съжаление не е чак толкова щуро. Дядо Елиа го разбра, благодаря ти, Дядо Елиа! Съставили сме скайарта по нашите си закони на естетиката и пак с надеждата за познание. Нека не чакаме Новата година, защото имаме нужда от повече демончета. Да го изстреляме към черната дупка и веднага сами да тръгнем натам!

Астра бързо обходи с поглед целия екран. Астрофизиците съсредоточено се мъчеха да разберат годен ли е за преглъщане този хап, обвит с желаното от тях лакомство, да идат по-близо до черната дупка. Другите видимо бяха стъписани и от двете. Първа се обади Сения, отново в зелено кресчендо:

— Искате с вашите щуротии да я закриете, да объркате всичките ни наблюдения?

Георг се намираше в спалнята им и през цялото време бе стоял със затворени очи, та Астра бе решила, че пак е унесен да слуша своя Вивалди, но той внезапно проговори с деликатна закачливост:

— Кардинале, кажи й го по-ясно! Убедени сме, че там вътре седи някой, който, щом види скайарта, ще ни изръкопляска и ние ще го чуем. А освен това й кажи, че ще тръгнем по друго трасе!

Екранът като че ли вкупом омекна пред очите на Астра и само черната хубост на Урания изсивя:

— Вие сте луди! Да излагате кораба на опасност! Няма да позволим промяна в програмата!

В гърдите на Астра отново бликна треперливо студеното предчувствие за заплаха. Имаше и основание да прекъсне дискусията, защото се внасяше без предварителна подготовка съвсем друг, съдбоносен въпрос.

— Край на приказките! Имаме си и друга работа. Да гласуват само лудите!

Но сякаш тъкмо с обидната ирония постигна обратното. В долния десен ъгъл на екранните квадратчета заизгряваха сините точки на компютърното преброяване. Единствено под лъскаво черната брадичка на Урания сигналът бликна с кървава ярост. Навярно и предупредителният надпис на Сейчи за прекалената сериозност бе допринесъл за този обрат в душите на хората — умопомрачение, в което никому вече не се искаше да се опозори с трезвомислие. Изблик на отчаянието им ли беше и тази идиотска реакция?

Астра осъзна, че всички гледат сега в очакване на командирското вето, иронията й бе им го обещала. Стори й се, че предусеща и облекчението, с което биха го посрещнали, и самата изпита злобата си като облекчение, когато им се закани в себе си: „Не, милички, няма да ви направя удоволствието да се пишете безнаказано герои!“ И все пак се наложи да смаже още нещо в себе си, за да протегне ръка към миролюбиво синьото конче.

— Децааа, хайде на цирк! — не закъсня да се провикне Амиран, както правеше след всяко важно решение.

Останалите панически се заизключваха. След секунди останаха да се гледат двете с Урания.

— Сестро, не очаквах това от теб! — укориха я пресъхналите от безсилна ярост негърски устни.

— И аз не го очаквах, сестрице.

— Какво ще правим сега?

— Ще слушкаме. Не ние сме тук господарите. Искаш ли после да дойда при теб да си поплачем?

— Уф, де да можехме да плачем! — пречупи се алтово мелодичният глас на Урания, а очите й заблестяха, но не пуснаха сълзи.

Преди повече от два века, когато хората се заели да изчисляват с по-точни средства гравитационните взаимоотношения на своето Слънце с другите звезди, да пресмятат и средната стойност на веществото в неговата планетна система, бяха заподозрели, че някъде около Слънцето има нещо, което предизвиква дребни, но непасващи в сметките аномалии — я черна дупка, я невидимо малко слънце. В края на краищата по правило повечето звезди бяха двойни, защо Слънцето да правеше изключение? Но едва тази експедиция, за пръв път излязла далеч отвъд границата, където гравитационните му вълни се омешваха с гравитациите на Сириус, на Проксима Алфа и на това „още нещо“, успя да установи местоположението му, после и да го наблюдава. Аномалиите в старите изчисления бяха премахнати. Нещото обаче си остана непознато, а сигурно и достатъчно опасно, за да позволи прибързано сближаване. И все пак корабът-станция запали своите неизползувани от години главни двигатели, за да се отправи нататък.