Любен Дилов - Демонът на Максуел

На черната дупка ли се плезеха хората с неговия език и на демоничните сили в нея? Защо пък не! Не показва ли и детето някому езичето си, да го предизвика да открие някоя своя слабост, а най-вече — да му докаже, че не го е страх? Нали и те са дошли чак тука, за да демонстрират можене и храброст, да вложат в шеговитото си изплезване своето дружелюбно предизвикателство към някого, който в отговор също би могъл да им се оплези и да се разсмее? Но дори да го разсърдят, винаги ще успеят ако не да го сдобрят, то презглава да избягат от неговия гняв.

Така бе програмиран и новият им курс: постепенно спускане по широка парабола и бързо отдалечаване, ако онова, което по навик още наричаха „черна дупка“, изригнеше нещо насреща им или внезапно протегнеше към тях прекалено силни гравитационни пипала. Иначе щяха да се поносят край нея някой и друг месец в предпазливо снижаваща се орбита и отново да се върнат в предишния маршрут.

Астра много се пазеше да приписва собствените си преживявания на другите двама. Земята едва ли е възнамерявала да създаде новата раса на конвейерен принцип, както трите супермогъщи, но еднакви командирски киборга. Нужни й бяха не полумашинни същества, не кентаври, а хора, способни за дълго или завинаги да обитават далечните изследователски станции, да стигнат един ден и до звездите. Тя все по-често забравяше за вживените в тялото й автомати или се сещаше за тях без предишната горчивина. Кожата и мускулите й не бяха загубили нито необикновената си сила, нито свежата гъвкавост, а това понякога гъделичкаше женската й суета. Всички на борда бяха видимо остарели, само те тримата си останаха такива, каквито потеглиха. Но тя знаеше, че суетата е опасно качество, защото може да създава конфликти, и бързаше да надникне по-дълбоко в огледалото на душата си.

Там именно сякаш изведнъж всичко остаря в оня миг, когато протегна ръка към синьото копче за гласуване, против волята си, но с една полусъзнателна готовност да се подчини. Коя от двете бе изневерила на предназначението им? Урания ли, която още се бунтуваше срещу промяната в програмата, или тя, след като и двете еднакво изпитваха онова предчувствие за опасност? Защо еднаквото предчувствие ги раздели и противопостави? Защо, докато Урания ходеше из кораба като черна Касандра, вещаеща гибел за своята космическа Троя, и настояваше да изпрати частно донесение до Земята, тя се чувствуваше почти слята с щастливото оживление на екипажа?

Още не можеше да се види в образа на добричка възпитателка, повела своята детска градина на разходка из природата, а като че ли нататък бе тръгнала в своето преображение въпреки опитите си за негодувание: „Ама отгде-накъде ще съм длъжна да обичам всеки глупак!“ И само за тази, към която бе привързана като близначка, все още намираше остатъци от способността си да бъде груба.

— Сестро — предупреди я с ледена свирепост, — ако продължаваш да разваляш настроението на борда, ще те напъхам в изолатора!

Лицето на негърката стана още по-красиво от нахлулата в него кървава насмешка. Думите й засвяткаха като счупено с трясък стъкло, блъснаха бялата астропилотка с острия мирис на лабораторен химикал:

— Побързай! След седмица аз ще съм командирът и аз ще те натикам там, та да престанеш да се лигавиш на хората.

Астра го възприе като застрашително приближаващ се съдбоносен сблъсък, а заедно с това смрадливото „хората“ я накара да се запита дали нейното ново снизхождение към тях не бе само един обратен вариант на самоотделянето им от екипажа.

Разбира се, нито едната, нито другата можеха да приспят някого без категоричното заключение на диагностичния компютър и лекаря, без допитване до целия екип, когато се касаеше за астропилот. И все пак си позволиха тия недостойни заплахи като две земни махленски простачки. Нима и такива можеха да бъдат жените от звездната раса? Избухналото съперничество за властта над хората ли беше това, за властвуване на две жени над общия любовник? И наистина ли се лигавеше, за да спечели екипажа за себе си? Би било особено вредно за един астропилот!

Лекарят изслуша болката й на екрана си с приветлива готовност.

— Амиран, не се ли тревожиш за Ури?

— Тревожа се, но го крия.

— Хайде, малко по-сериозно, а? След седмица тя е командирът.

— Прегледът ще покаже.

Преди всяко новопостъпване в командирско дежурство двойката астропилоти се подлагаше на обстоен медицински преглед, освен това всеки ден астропилотите в определен час бяха задължени да залепват длан върху една черно-кафява плочка на домашния си работен пулт. Тя бе свързана с главния компютърен диагностик, който по излъчванията на кожата, състоянието на микробите върху нея и температурата пресмяташе дали се задава някое заболяване в близките дни. И никой не можеше да забрави или умишлено да прескочи тези прегледи, защото компютърният диагностик твърде шумно се възмущаваше, когато нарушеха часовата му програма.