Любен Дилов - Демонът на Максуел

Естествено, тия „демончета“, пръкнали се пред очите им векове по-късно и на трилиони километри от Земята, бяха други. Те съществуваха и се оставяха да бъдат улавяни. Но въздействието им върху останалите видове частици бе установимо. Всеки опит да измерят или да манипулират по някакъв начин едно такова демонче мигом се отразяваше на изолираната в другия край на лабораторията частица. Тя реагираше по същия или по сходен начин. А взаимодействието се осъществяваше съвсем очевидно със скорост, неизмеримо по-голяма от скоростта на светлината. Ето защо Захариас бе се позовал на Парадокса АПР, назован така с абревиатурата от имената на Айнщайн, Подолски и Розен, теоретично обосновали това явление в света на микрочастиците. Но да се правят изводи, каквито правеше Захариас, от недоказани окончателно или дори отречени хипотези се виждаше на физиците повече от дилетантско. Докато Астра почти непоклатимо вярваше в този Парадокс, защото като че ли го носеше в себе си. Телепатичните излъчвания на другите осезаемо долитаха в нея със свръхсветлинна скорост.

След като търпеливо изслуша ругатните и насмешките, Захариас надвика хора в многоклетъчния екран:

— Колеги, квантовата неопределеност не се ограничава само в пределите на субатомния свят. При известни условия и големите системи съществуват в такова състояние, когато наблюдаваните величини нямат определено значение…

Астра въпреки образованието си и друг път доста наивно бе си тълкувала Принципа на неопределеността. Вярно, частицата не можеше да заема определено положение, а едновременно да има определим импулс. Но не е ли човекът една такава подвластна на неопределеността система? — запита се сега отново онова в нея, което още съставяше алгоритъма на новите й взаимоотношения с хората. И щеше съвсем да се унесе в мислите си, защото не се чувствуваше задължена да участвува в отплесналата се в друга посока дискусия, ако Захариас не гърмеше така с хлапашкото си вдъхновение.

— Черната дупка за нас е също такава неопределеност. Смятахме, че те само поглъщат околната материя, а къде я дяват? За това измислихме стотина недоказуеми хипотези. Но ето че тази не само поглъща. Макар и значително по-малко от погълнатото, тя връща материя във вакуума. И то частици, каквито досега не сме улавяли. Ще рече, че в нея има нещо преработващо материята или някакъв такъв Демон на Максуел, който отбира кои частици да прати в другата система, кои да върне в нашата…

— Стига фантастика! — възмути се едно от квадратчетата, а Сейчи се провикна към него в стила на своите стихотворни закачки:

— Имах си там на Земята демон проклет, пускаше той парите ми само напред!

Шегата му още повече ги раздразни, та кавгата щеше отново да пламне, ако Амиран не бе се намесил сдобряващо:

— Чуйте и една медицинска хипотеза! Черните дупки са като акупунктурните точки в тялото на човека. Поглъщат импулсите и светлината, разпределят ги из целия организъм, възстановяват реда, поддържат го. Акупунктурните точки на Вселената! Не звучи лошо, нали?

— Накрая и живо същество ще я изкарате тая дупка — избухна друго квадратче. — Или дупка в главата на господа!

— Може и да е живо — чак сега се обади Кардинала, след като Астра напразно бе се опитвала в неразборията от цветове, звуци и телепатични импулси да разбере защо той мълчеше, щом заедно със Захариас са обмисляли как да защитят проекта си. — В нашата лаборатория сме на път да докажем, че демончетата се държат и като съставка на животообразуваща материя. За съжаление оттук малко улавяме.

— Проговори най-после и Ватиканът! — подхвърли Сения, математичка в астрономическия сектор, и Астра я чу в крещящо до непоносимост зелено.

Запита се със себенасмешка, заради собственото си манипулиране на Принципа на неопределеността: Къде й е мястото на тая математичка, какъв ли е импулсът й? Дали Кардинала не я е отблъснал? Въздишката, с която Кардинала си пое дъх да й отговори, също бе обагрена в зелено, но в меката и топла резеда на ранна пролет. Неочаквано обаче Дядо Елиа го изпревари:

— Понеже стана дума за Максуел, ще ви припомня нещичко, което не бива да забравяме. Той съставя четири уравнения, за да обясни опитите на Фарадей и другите с електричество. Да, но уравненията му се оказали без симетрия и естетическото му чувство се възбунтувало. За да въведе симетрия, той допълнил едното от уравненията с намислен член, като го нарекъл „променлив ток“. А тогава бил известен само един вид ток и никакви експерименти не сочели съществуването на друг. Хрумването му дошло единствено от нуждата да удовлетвори своето чувство за хармония в уравненията. Но тъкмо насила хармонизираното уравнение след години предвидило електромагнитното излъчване с цялата му гама, после подтикнало Айнщайн да създаде теорията на относителността и така нататък, та чак до нашата експедиция. Открай време хората са усещали естетическото си чувство като сетиво на познанието, а най-умните са го и следвали…