Любен Дилов - Демонът на Максуел

За да спечели време, комитетът, съставящ експедицията, отговори, че всеки член на екипа струвал страшно много пари и едва ли ще се намери фондация, която да плати за Бартолди. Още на другия ден обаче във фонда на комитета запостъпваха от големи световни банки суми, чийто сбор покриваше едва ли не половината от разноските на цялата експедиция. И светът най-после се изплаши — организация, разполагаща с толкова пари, ставаше действително опасна. А едва когато корабът-станция напусна орбитата на Плутон, финансови експерти разкриха, че сумите, изпратени от „Неръждясалият меч“ са набавени чрез грандиозно мошеничество. Гениални пръсти бяха бърникали в уж защитените от всяко външно вмешателство компютърни системи на банките. Този път всички раси се засмяха и само банките останаха потресени, убедили се, че сред пенсионираните им специалисти действително има неръждясали гении, приели да нарушат служебната си клетва. Интерпол обаче не успя да ги разкрие.

Смя се и цялата експедиция, когато новината я догони. Урания каза на своя Захариас: „Видя ли какви ги върши тая твоя сфера на разума, дето си тръгнал да я разширяваш!“ А Дядо Елиа, както веднага бяха почнали да се обръщат към него, от възмущение се поболя. Не стига, че бяха го натрапили на експедицията, но и по такъв начин!

Астра, в тия месеци в командирско дежурство, попита лекаря как е Дядо Елия и получи успокояващия отговор: „Кръвното му налягане е високо, но заради тая история самочувствието му е ниско, та го компенсира. Ще се оправи.“ За сериозните неща Амиран сам докладваше. И старецът наистина се оправи. Стана полезен на експедицията с големия си опит и с една понякога дразнеща бащинска загриженост за всички и всичко на борда. Впрочем ония от „Неръждясалият меч“ тъкмо това и поискали от него: да поддържа научния морал и морала на съжителството, да насърчава младите, но да противопоставя полезния консерватизъм на лекомислената революционност. Не бяха го задължили да предприема нищо, противоречащо на възрастта и убежденията му. Така че, особено астропилотите, обикнаха у Дядо Елиа един добър свой сътрудник, който създаваше известни главоболия единствено на лекаря. Амиран държеше да го върне на Земята жив.

Астра слушаше с онази разсеяност, която позволяваше на съзнанието й да си остане отворено за сигнали от много посоки. За кораба не се налагаше да внимава особено, киборгът край пулта за управление никога не бе ги подвеждал със своята бдителност. Затова и думите на Захариас, който въпреки прекъсванията продължаваше да изнася неочакваната си лекция, се стрелкаха в мозъка й на пъстри и възбуждащи искри.

— Спомнете си тогава Парадокса АПР! — отново се провикна той, а погледът му проблясваше със самоопияняваща се настойчивост. — Той също допуска неща, които противоречат. А частиците, дето излитат от черната дупка, не го ли доказват? Не всички, разбира се. Но демончетата очевидно имат връзка с останалите, връзка, която може би протича и обратно във времето. Това снажда ли се с нашия закон за нарастващата ентропия?…

А Астра си мислеше, че космосът може и да не познава тая проклета ентропия, че сигурно само човешките мисловни конструкции губят своята топлина, за да я превърнат в съзидателна енергия за градеж на следващия измислен порядък.

Предугадила, че старецът няма да се предаде, тя отмести очи в квадратчето на Дядо Елиа и той действително се обърна към нея:

— Командире, какво сте ни повикали да обсъждаме? Нали скайарта?

Тя усърдно му намигна с двете очи, та да я забележат и останалите:

— Обсъждат хаоса в главите си, Дядо Елиа. Също е полезно.

— Точно така — потвърди Захариас, чул в думите й подкрепа. — Полезно е да се видим най-после и като система, която търси ред, а произвежда хаос.

И се зае да обяснява поведението на някакви частици, които живееха милиони частици от секундата, за да се превърнели според него в още неразбираемите, но устойчиви „демончета“. Начинът му да тълкува обаче експериментите възмути специалистите по вакуума и многоклетъчният екран пред Астра се изпълни с грубо разбудени, поради това и яростно каращи се глави.

Бяха ги кръстили така в знак на уважение към гения на Джеймс Клерк Максуел, който в своя фундаментален труд „Теория на топлината“ бе си позволил между другото и една шокираща мисловна спекулация. Понеже всички устройства работят въз основа на разликите в температурата и създавайки тази разлика, губят енергия — доста фриволно бе разсъждавал Максуел, — то някакво същество, достатъчно малко, за да вижда молекулите и да ги управлява, би могло да наруши този закон, като подбира и пропуска молекулите само в една посока. Тоест би могло да поддържа разлика в температурите, без самото то да губи енергия в работата… Разбира се, какво по-близо до ума от това, още някога да назоват „Демон“ такова хипотетично същество, чиято научна несъстоятелност учениците на Максуел бяха се забавлявали да доказват.