Любен Дилов - Демонът на Максуел

Главата му изчезна от екрана, а на нейно място изплува външният изглед на част от кораба-станция. От изходния шлюз вече се измъкваше едно длъгнесто и гърбаво от йонния двигател, сивкаво оцветено от звездите тяло. Тяло, чиято съблазнителна гъвкавост ръцете на Захариас си спомниха с тъга и тревога.

Урания нарочно бе облякла тънкостенния космонавтски костюм, с който никой обикновен човек не би могъл да прекара без опасни последици повече от половин час извън радиационната защита на кораба. Искаше още веднъж да се увери в своето превъзходство, да му се наслади. Специалните тренировки, облъчвания и медикаменти, закалили тялото й до нечовешка издръжливост, сигурно бяха помогнали, но по-вероятно е да са били и прикритие за непозволения експеримент. И това съмнение обаче престана да я огорчава.

Не спусна дори топлинния щит с вградения инфрачервен визьор пред лицето си, леко се отблъсна и доплува до отвора в противометеоритната мрежа. Безтегловието бе нахлуло в нея почти с тръпката на оргазъм. Заради това усещане често си позволяваше излизания извън изкуствената гравитация на кораба. Дори в прегръдките на Захо никога не бе се отпускала с такава физическа наслада.

Спомнила си своя съпруг и наблюдател, душата й в същия миг и също с почти оргазмено облекчение се откъсна от него, освободи се. Дори можа да му рече без злоба и тържество. Щом си отгледал звездна жена, мили, ще изтърпиш и да иде при звездите! И си рече още с умиление: Ето ги твоите дечица, Урания, твоите мили дечица, повелителко на звездите!

Сред тях беше и Слънцето. Значително по-голямо от Алфа на съзвездието Голямото куче, но яркожълто, като страст жълто и като омраза. Такива чувства ведно с кресливи дисонансни звуци предизвикваше у нея този цвят. Тя се опита да разбуди в себе си астропилотското благоразумие — поне не с толкова страст да ненавижда сега тая звезда, която й се самоподнасяше с нахалното самочувствие на едроглав, жълтооранжев невен, но протуберансите в мозъка й още не стихваха. Включи йонния двигател за секунден импулс и отлетя на стотина метра от метеоритната мрежа, извъртя се така, че да не гледа към Слънцето. Наистина не й се връщаше там, а се налагаше. Да вземе другите, да ги отведе. Щом експериментът минава за успешен, на Земята сигурно вече растяха другите техни братя и сестри с по-съвършени сърца и мозъци и с по-издръжливи мускули. Ще им стане майка, грижовна и любеща, ще ги разселва по планети и астероиди…

Звездите наоколо изглеждаха така нагъсто и толкова близо, че сякаш плуваше в езеро, пълно със звезди. Имаше чувството, че дори усеща прохладния им допир, и се ослуша с ново ухо за генетическите и оперативни изменения, за които току-що бе научила. Не чу обаче нито изкуственото сърце в лявата си гръд, нито тайнствения автомат, прикачен към черния й дроб, защото чуваше друго. Около противометеоритната мрежа потоците корпускулярни частици и фотоните, които умееше да вижда и с просто око, сякаш се сгъстяваха. От всички посоки към нея на гальовни вълнички идеше говорът на звездите. Всеки фотон-думичка, мамеща и добра! Всички частици, които изтъкаваха с траекториите си вакуума около нея и се блъскаха, и се сливаха или отскачаха, и за милиони и милиарди частици от секундата умираха и повторно се раждаха, бяха думи. Тя чуваше несекващото им сладко бърборене и предчувствуваше, че скоро ще започне и да го разбира. А блаженството й проникваше през оловногумените стени на скафандъра, за да се влее в този вечен живот наоколо.

— Ламзира, време е да се връщаш! — върна я в земната обвивка на скафандъра гласът в наушниците на шлема, пронизал с куршумена острота мозъка й.

Беше Амиран — само той я наричаше така и тя мислено му се озъби: Красива съм я! — с онази неприязън, която може би си беше събудилата се сред звездите, незасегната от гениите инженери, генетично стара ненавист на черния човек към белия. — Ще видите вие какво красиво чудовище сте изобретили!… — Но при второто напомняне вече можа и да се надсмее на себе си. Добре, че я повика той, а не Гия или Захо, кой знае какво би им отвърнала!

— Ида, скъпи!

Тя се извъртя към кораба, включи за нов импулс двигателя и понесе своето ново самочувствие към осветения извътре отвор на шлюзовата камера.

В малкия коридор пред вътрешния люк на шлюза я очакваха Астра и Амиран. Сериозни и някак комично тържествени.

— Честито! — поднесе й лекарят стръкче едроглав, жълтооранжев невен.

— Това пък отгде го изрови? — разсърди се Урания. В оранжериите, където също носеше дежурства, не отглеждаха безполезни цветя.