Любен Дилов - Демонът на Максуел

— Лягам да спя — прекъсна го тя и изключи, защото сигурно щяха да последват още съвети и наставления.

Командната кабина в аварийния космолет представляваше силно умалено копие на корабната командна зала, а компютърният автопилот непрекъснато коригираше навигационната програма, според местонахождението на кораба-станция, та при бягство да може и автоматично да го отнесе към Тритон. Киборгът по обикновеному стоеше на прага на спалната ниша, като дебнещ октопод с прибрани пипала, но с приковани към двамата си заповедници фотонни сетива.

— Да изключим поясите! — предложи накрая Захариас, смутен от непрозирното мълчание на жена си. — Може би ще искаш да ми кажеш нещо, което не е за пред хората?

Георг бе наредил и нему да съобщи на жена си премълчаваното досега, а той в смущението си предлагаше нещо нередно. В командирския му пояс и в другия, на Урания, миниатюрни „черни кутии“ неуморно записваха всеки разговор, всяко нареждане на притежателите им. След дежурство касетите се изваждаха за анализ и важните неща се пренасяха в основната „черна кутия“, заместваща някогашните бордови дневници.

— Ури — подхвана отново Захариас гальовно предпазливо, както се разбужда опитомен, но все пак звяр, чиито действия си остават непредвидими. — Нали разбираш величието на момента?

— Величие ли? — промълви най-после тя. — Ах, да, величие! За такава жена ли си мечтал, Захо?

— Защо не? — усмихна се той. Така и не бе се научил през всичките тия години да предугажда какво ще изригне насреща му от тъмната бездна с името на музата на астрономията.

— Вярно, за белите мъже е пикантно да спят с негърка. Само дето ги е страх от нея.

— Забелязала ли си да ме е било страх?

— Разбира се. И сега те е страх.

— Сега да — отвърна той, надявайки се признанието му да я умилостиви.

— Е, поне отношенията ни ще бъдат вече напълно ясни — рече тя, но в толкова очакваната от него усмивка се съдържаше явна заплаха. — Я ми кажи, затова ли избрахте една черна и една бяла за експеримента, да проверите коя раса е по-годна?

— И да покажем на чуждите цивилизации, че населението на Земята е разноцветно — отвърна насилено весело Захариас, продължавайки опитите си да разсее тъмната заплаха в нея. — Имаме и жълти. Нека си избират според вкуса!

Шегуваше се и със собствената си научна програма, отредила му място в експедицията. Бе предложил детайлно разработен метод как отдалеч да бъде изучен съставът на цялостното излъчване на слънчевата система като обиталище на земния разум. Как в съпоставка после да бъдат изучавани излъчванията на други звездни системи за следи от евентуално космическо инженерство или подобни прояви на чужди ноосфери, ако изобщо имаше такива.

— Да, ама шарената ви бонбониера май ще се завърне, преди някой да е посегнал към нея! — подигра тя за кой ли път идеята му. И внезапно плисна насреща му сабления блясък на зъбите си. — Уф, дано най-после откриете друга цивилизация, че да ида при нея! До гуша ми е дошло от вас!

— Ури, ти си човек. Въпреки всичко!

— Да бе, да! Само че с още едно сърце в лявата цица и втора кислородна система, та да живея в космоса, не на Земята. За какво съм ви тогава? Бавачка ли да ви бъда? Това киборгите вършат по-добре.

— Къде отиваш? — повтори Захариас тревожния възклик на своя колега от командната зала в кораба.

Урания бе запрепасвала командирския си пояс направо върху тънкото черно трико, което й стоеше като кожата на черна пантера.

— При Астра.

— После ще се съвещавате!

— Тогава ще се върна при Кардинала да видя защо отказва да спи с една кентавърка.

— Ури — викна Захариас подире й. — Разбирам черния ти гняв, но не зачерняй и нас с него! Астропилот си!

Не успя да я спре и замря в тревогата си. Естествено бяха помислили и за такива неща — няма ли чрез тая нова раса да се роди и нов расизъм, когато тия значително по-пригодени да живеят в далечното извънземие същества ще образуват може би самостоятелни колонии? Нямаше ли проектираните авангарди на човечеството, като не срещнат друг разум, да се обърнат в своята агресивност към Земята? Отговорът бе оставен да дойде сам, в наблюденията, и ето сега…

Захариас почти несъзнателно включи връзката с корабната командна зала, въздъхна объркано:

— Гия, боя се за Ури!

— За нея или от нея? — подхвърли с благодушна насмешка старши командирът, който познаваше взаимоотношенията им. — Не бързай, Захо! Не им е лесно на момичетата да го смелят. Ето, превключвам системата на наблюдение и на твоя екран, да се позабавляваш. Тръгнала е да излиза навън, но не се тревожи, не е от тия, дето се самоубиват, по-скоро обратното, па ако хукне да бяга, аз лично ще я настигна. И ще я напердаша!