Любен Дилов - Демонът на Максуел

— Сейчи ги е донесъл, да ни напомнят. Не знаеше ли?

— И какво ми честитиш с това изкуствено цвете?

— Повторното раждане!

Двете думи се завъртяха пред очите й в двуцветен танц. Разбираха я! И Урания се хвърли на гърдите на лекаря, възторжено избарабани с юмруци по тях. Астра я прегърна откъм гърба, пошепна в ухото й сдържано нежно: Сестро, сестрице!… И тримата замряха за няколко мига в своята тройна прегръдка. После Амиран ги отблъсна от себе си.

— Да се разберем от самото начало! Заговор няма да има! Ние сме част от човечеството, негова надежда и негово упование.

— На кое човечество? — заканително блеснаха зъбите на негърката в полутъмния коридор. — На ония ли милиарди, дето…

Амиран пресече гнева й с хипнотична властност:

— На ония милиони, които предпочитат да мечтаят за звездите. — Погледът му бе изтънял до монохромен лъч. — Ще те приспим, красавице, ако не слушаш! А за утеха ще ти припомня стария виц. Попитали едно дете какъв иска да стане, когато порасне. То отвърнало: Киборг. Защото в тях е бъдещето.

Той се засмя почти истински, като изкуствения невен, и за да доотслаби напрежението, весело заповяда:

— Вървете сега и добросъвестно опишете как сте го преживели, какво сте си помислили! Но без игра на криеници, ще изпитвам! Не забравяйте, че както рекло кучето на малките си, аз където съм пикал, вие сега душкате!

Двете астропилотки доловиха само най-общия смисъл в непознатото им предупреждение, предизвикало у тях къдрави и разноцветни облаци, но бяха свикнали на бруталния му медицински изказ и се подчиниха. А двойно по-силно ги подчиняваше общата им вяра в тяхното майчинство над бъдещата звездна раса.

Атомният разпад в часовниците определяше и денонощния цикъл на борда. Иначе навън си беше винаги нощ, вътре — винаги ден, ако не се изгасеше осветлението. Дневната програма започваше с единен сигнал, с общ сигнал и завършваше, а тази „сутрин“, в която пак никакво слънце нямаше да изгрее, всички видеофони поздравиха хората вместо с обичайното благопожелание с еднаквия надпис: „МС предупреждава, че прекалената сериозност е вредна за вашето здраве.“

Току-що отменила мъжа си в командната зала, Астра веднага изличи надписа, поиска медицинския сектор:

— Ти ли измисли тази глупост?

— Не, но чак такава глупост не е — разигра гласът на Амиран пред очите й познатите весели и пъстри фигурки.

— Значи пак оня калпазанин! Как смее от името на медицинския сектор…

— Натела, аз дори се ядосах, че сам не съм се сетил.

— Тия апарати не са ви дадени да си играете с тях!

— Прекалената сериозност и за нас с тебе е опасна, Натела. Особено сега! Гледай си работата и не закачай човека!

Но командирското в нея трябваше да се изяви и тя се опита поне да не уязвява прекалено японеца:

— Наредих ти да престанеш, а ти…

Той тръсна главата си, сякаш да я удари от разкаяние в рамките на екрана, гласът му драматично настърга звуците на металически стружки:

— Астра, моля те! Днес ще приемаме скайарта, разчитам на теб!

Явно не бе целял с надписа друго, освен да подготви хората за съвещанието, и Астра, преглътнала строгото „Не се надявай!“, отвърна:

— Ако съберете гласове, няма да използувам командирското вето.

И бързо изключи, да не слуша благодарностите му, защото думите й означаваха повече, отколкото самата бе пожелала да отстъпи.

При гласуването на важни общи решения, ако астропилотската четворка се е разделила в мнението си, решаващ глас имаше дежурният в момента командир. Захариас и Кардинала обаче участвуваха в конструирането на скайарта и сигурно щяха да привлекат мнозинството с авторитета си. На Астра много й се искаше да смачка фасона им с едно добре пресметнато командирско вето, но вече не бе уверена, че ще го направи. Лекарят също държеше не толкова на научната част — с нея той обикновено се шегуваше, — а на развлекателната страна на скайарта. Смяташе я за полезно разнообразие, след като другите игри и развлечения бяха омръзнали на хората. А след онази паметна тройна прегръдка пред изходния шлюз Астра някак несъзнателно му се подчини. Дори не толкова на него, колкото на идеята, заложена в тях. Сега вече от едната страна на уравнението не стоеше само тя, там бяха още Урания и Амиран, и всички като тях, които щяха да се родят, за да живеят сред звездите.

Затова, когато в уречения час включи конферентната връзка, чрез която пак от съображения за сигурност осъществяваха своите общи съвещания, Астра не се изненада толкова от собствената си сговорчивост, колкото от липсата на интерес у ръководителите на секторите. В разделения на двадесет и пет по-малки квадрата екран главите им, всяка в своето си квадратче, се поклащаха разсеяно или отчуждено. Очите им гледаха с досада заради изоставената работа, с неприязън или дистанцираща насмешка. Единствено лицето на Урания от командната кабина на аварийния космолет цъфтеше като красива черна роза, излъчваща обаче може би отровен аромат. По-голям от другите, централният квадрат на екрана отразяваше каюткомпанията, където седяха Захариас, Кардинала и Сейчи Омара.