Любен Дилов - Демонът на Максуел

Но нима течеше? Откъде и в каква посока? Или представляваше същият всеобемен и невидим океан, подобен на космическия вакуум, затворен в също така невидими и недостижими брегове, сред които, като в земните океани, посоки имаха само повърхностните и дълбоководните течения? Какво ставаше с него в тая черна дупка? Течеше ли и там или просто се завихряше по подобие на водовъртежите в океана?

— Дядо Елиа — запита го Астра. — Какво мислиш?

— Уморих се да мисля, дъще — отвърна й той. — Моето време изтече.

Астра го поласка високо, та да я чуят и другите:

— Ти си най-младият тука.

— И какво все пак мислиш, като гледаш тия объркани часовници, дето кой знае какво ни показват? — подвикна Делеман от другия край на лабораторията.

— Казах ви, вече не мисля. Но като стар човек избива ме на спомени. Ученик бях още, вървях през едно сухо поле и изведнъж насред него — изворче! Съвсем мъничко вода пускаше, само две педи около него тревата зеленееше, земята веднага си го попиваше обратно. А аз взех да си представям откъде иде тая вода насред огромното, изгоряло от слънцето поле, по какви невидими артерии и капилярчета е свързана с големите подземни води, как е набрала сили да пробие…

— Дядо Елиа го удари на поезия — обади се Сюй Сяобин откъм ускорителя, в който поредната мишена от „демончета“ биваше обстрелвана с поредния обичаен и необичаен резултат.

Старецът не се засегна.

— Поезията е също метод на познанието. Щом не може с единия, човек опитва с другия.

— А ти какво ще ни кажеш за времето, което да не е поезия и да е по-вярно? — присъедини се Астра към стареца, без законната за случая заядливост.

Охреното и посбръчкано лице на Сюй Сяобин бе винаги готово за усмивка.

— Попитали веднъж нашия древен мъдрец Конфуций какво ще каже за смъртта. Той отвърнал: Какво можем да кажем за смъртта, след като не знаем какво е животът?

Астра си позволи мъничко да възтържествува:

— Това е гола констатация и отказ. Отказът не носи познание, той отдалечава. А поезията е опит да усвоиш непознатото чрез сливане с него.

— Добре му го рече — похвали я старецът. — Тука с Конфуций доникъде няма да стигнем.

Сюй Сяобин очевидно хранеше пристрастия към далечния си предтеча.

— Защо? Какво е правил Конфуций? Цял живот е търсил реда. Не правим ли същото? Дали това е редът сред хората или в квантовия свят…

— Не е това поезията — благо го укори дядо Елиа. — Обстрелваш живото с мъртвото.

— И ти ли смяташ демончетата за живи? — изненада се Астра в бледорозовия облак, озвучен с тънък меланхолен звън, който думите му предизвикаха пред вътрешното й зрение.

— В ускорителя ги умъртвяваме, а Кардинала ги вживява в растенията.

— Въпрос на химия — издаде се Делеман, че ги е слушал въпреки съсредоточеността си пред компютъра, чийто екран непрекъснато сменяше някакви цифри с геометрични фигури. — Всеки организъм приема и нежива материя.

— Така е, но ако ги свържем с мястото, откъдето извират, и ако ги свържем с времето, за което не знаем какво представлява там… Ей, я стига сме дрънкали, да си гледаме работата!

— Довърши си мисълта, Дядо Елиа! — помоли го Астра, защото й се стори, че се побоя да произнесе нещо.

— Остави ме, дъще! Никаква мисъл нямам, пак само спомени. И пак от оная разходка. Момче бях и съвсем по момчешки се запитах тогава край кладенчето. Не е ли и с времето така? Течело, казват. Но не започва ли всъщност да тече от мига, в който някъде бликва животът? Пак поезия, нали? И е трябвало май да се захвана да пиша стихове, а аз тогава реших да изучавам астрофизиката — измоли старецът прошка за младежките си прегрешения.

Делеман се обърна от компютъра, готов да защити астрофизиката, но Астра го изпревари:

— Не усетихте ли нещо?

Нещо бе дръннало тъничко в нея, нещо тръпнещо бликна в мозъка й, рукна оттам през гърдите чак в краката й.

— Май че гравитацията се усилва — рече Дядо Елиа, гледайки в изпънатите напред пръсти на ръката си, които леко потреперваха.

Астра вече бе го уточнила с нечовешкия си вътрешен жироскоп за положението в пространството. Слабо беше увеличението, но корабът летеше по инерция и ако не идеше отвън — невероятно, защото уредите щяха да сигнализират, можеше да означава само едно: включен е някой от спомагателните двигатели за корекция на движението. И тя хукна към командната зала, защото там седеше Урания и оттам идеха сега тревожните вълни на неясно телепатично послание.