Любен Дилов - Демонът на Максуел

— А аз добре ли съм? — запита Астра, раздразнена от уклончивостта на лекаря.

Амиран весело обърна предишния си отговор:

— За теб не се тревожа и не го крия. Само не се карайте така глупашки! Много е важно, Натела, да не станем смешни в очите на хората.

С кавгата си едва ли щяха да станат смешни, тъкмо с нея те повече приличаха на обикновените хора. Но на кого всъщност трябваше да приличат? На себе си ли, след като още не знаеха какво са? Нямаше ли истински да се самоопределят чак когато се откъснат от хората, когато излязат от тяхното подчинение и останат сами в космоса?

Опасният извод протръби в нея с гласа на бъдещ бунт и стресната, тя не се възбунтува против това, че Амиран ги наблюдаваше. Бе забравила, че той разполага с всички скрити средства за наблюдение на кораба, но щом още са експеримент, и такова интониране е необходимо. После, вече в командирското кресло, тя запита кротналия се край нея в несекващо дежурство командирски киборг:

— Кибо, смешна ли съм? — Запита го с несъзнателния порив да потърси съчувствие, а той бе единственото около нея, което приличаше на живо същество.

— Неправилен въпрос — отзова се киборгът с благозвучното равнодушие на синтетичния си глас, защото не бе в състояние да възприема неформулирани по програмата му въпроси.

— Кибо, знаеш ли какво е смешното?

— Безопасна аномалия в поведението на човека — отвърна киборгът като добре зазубрил урока си ученик.

— Ъхъ! Така трябва да е — съгласи се тя, унесена в тревогата си. — На Земята всички знаят кое е смешното, но тук, сред звездите, тука, мили, как изглежда смешното?

— Не познавам друг вариант — изрече киборгът една от програмните си формули.

Неочаквала отговор, защото не и към него бе отправила въздишката си, Астра треперливо се усмихна: А с какво щяха да стават смешни те, когато останеха сами в галактиката? Щяха ли да бъдат винаги и постоянно не смешни? И не бяха ли задължени да огласят космоса и с човешки смях? Усетила се виновна заради глупавия непрограмен разговор, тя рече:

— Кибо, провери системите и курса!

Тази проверка се правеше веднъж на денонощието и сега бе напълно излишна, защото, свързан чрез радио и оптичните си връзки с всички основни системи на кораба, киборгът сам сигнализираше, щом уловеше нещо нередно, но той не можеше да не се подчини. Хукна с шестте си крайника покрай цялата дъга на уредите, като устремен към жертвата си паяк, докладва от отвъдния му край:

— Всички параметри в границите на нормалното.

Осъзнала, че сега действително е станала смешна, Астра повторно въздъхна с тъжна себенасмешка: Уф, де да беше всичко в тия граници!

Разузнавателните сонди, избързващи далеч напред, за да трасират пътя на кораба, не съобщаваха за опасност. Разбира се, и тяхното приближаване беше твърде относително тук, където близките разстояния се измерваха с милиони километри. Дори гравитацията би трябвало да се е увеличила многократно, а тя нарастваше едва забележимо. Или фантастите напразно бяха плашили читателите си с тия черни дупки, или явлението беше действително различно от представите на земната наука. А и външният му вид ставаше все по-различен, камерите на сондите показваха широки полоси от завихрена около невидим център материя, която в сгъстяванията си неравномерно светлееше от отражението на сумарното звездно излъчване. Изстрелваните от сондите гама-лъчи само краткотрайно и локално повишаваха светенето при сблъсъците си с частиците, а лъчите на радарите не срещаха твърд и потъваха в неотражателния център, без да се връщат. Но другите частици и демончетата продължаваха да изтичат на все по-гъсти снопове дори през сгъстяванията на основната материя и да се разсейват из околното пространство, сякаш притежаваха собствени двигателчета или нещо ги изхвърляше с вулканична мощ.

Излезли от командирското дежурство, Астра и Георг бяха разменили жилищата си с другата астропилотска двойка, а понеже единият от двамата неотлъчно трябваше да се намира в аварийния космолет, посменно киснеха при астрофизиците, да им помагат поне в техническата работа, защото те съвсем се бяха разбеснели в своята алчност да трупат новите наблюдения. Впрочем, щом стана командир, Урания се наложи и изпрати съобщение до Земята за временната промяна на курса. Не се възпротивиха, защото тогава още се надяваха, че докато съобщението пристигне, ще са изпълнили намерението си, а ето че тъкмо времето ги обърка, задължавайки ги да останат по-дълго в близост до черната дупка. Две от сондите, успели да проникнат най-дълбоко в сгъстяванията около неотражателния център, донесоха оттам с атомните си часовници съвсем друго време. Явно и тук времето си оставаше най-загадъчното нещо, с което човек цял живот се бореше, без да узнае какво е. Кълцаше го безогледно на секунди, минути и часове, а всъщност насичаше собствените си илюзии за него. Задъхваше се от недостига на тази илюзия или се задавяше от изобилието й, сляпо се бунтуваше или покорно се подчиняваше, докато времето си течеше с безмилостно равнодушие към напъните му да го прозре.