Любен Дилов - Контакти от четвърти вид

— Не, това е невъзможно! — промълвиха досами тях женските устни.

— Но ако и двамата не сънуваме, вие се намирате сега в моята прегръдка, нали?

— Това също е невъзможно — каза съвсем нелогично женското същество и се задърпа. — Пуснете ме!

— Нека преди това да ви целуна! — помоли моето тяло, отново се учуди на смелостта си и побърза да обясни: — За благодарност, че ме отървахте от затвора. Ако бях ви блъснал — все едно виновен или не, — щом съм пил, щях да ида в затвора.

— Идете в някоя черква и целувайте там иконите! — задърпа се още по-силно съществото.

— Хайде тогава да повторим опита!

Женското същество сигурно още не вярваше в необикновените си способности и веднага се върна при отсрещната стена. Подскочи съвсем лекичко, но пак се озова в прегръдката на моето тяло. Развика се:

— Ама аз летя! Аз наистина летя! — и силно зацелува лицето на моето тяло, цялото го обсипа с целувки, след което двамата възторжено се сгушиха един в друг на дивана и заобсъждаха какво означава това внезапно придобито качество, какво да се предприеме с него и трябва ли да се разкрива пред другите.

По някое време необяснимо защо скачащото същество се изплаши и моето тяло потока да го успокои. То галеше белите крака, подвити сега на дивана, и му говореше например такива неща:

— Явлението е съвсем естествено. Човечеството преживява толкова скокове: политически, икономически, сексуалната революция и прочее. И според закона за постепенното натрупване и преминаването на количеството в качество…

— Ти се подиграваш, но ако беше се случило на теб, щях да ти видя диалектиката! — ядоса се на думите му женското същество. — Хей, какво правиш? — и перна ръката му, която бе се запътила да гали краката по-нагоре от коляното.

— Толкова хубаво скачат, заслужават си да ги погали човек — рече моето тяло и пак ги погали, а съществото този път не перна ръката му, но стана да си върви и двамата решиха да се срещнат на другия ден, за да проверят на открито колко далеч ще скочи женското същество.

През нощта моето тяло дълго не заспа и все си представяше как гали по-нагоре белите крака, и някои други неща си представяше, чийто смисъл тогава аз още не разбирах. В един момент обаче половината от мозъка му видя, че то не прегръща женското същество, а онова тяло, което наричаха „директор“. Целият мозък се разбуди, тялото ми скочи от кравата, пи много вода, разхожда се насам-натам и хем ругаеше, хем му беше весело. И аз потвърждавам впечатлението ви, колеги наблюдатели, че разумът от тази планета, нарекъл себе си човек, по природа има влечение към нелогичното поведение, към абсурда. Наяве той обуздава донякъде своето мислене и поведението си в някакви социални правила, но щедро използува всяко свое усамотение, особено в леглото, за да се отдаде на абсурдите.

На другия ден двамата отидоха с колата на моето тяло край една рекичка и потърсиха скрита поляна за своите опити. Дина — така се казваше женското същество — бе скрила сега краката си в тесни панталонки от извънредно тънък плат и аз не разбрах защо очите ма моето тяло се лепеха все по тия панталонки.

И не само очите, цялото му същество изпитваше нетърпеливо влечение към тях.

Дина прескочи най-напред рекичката — леко и грациозно. Успя да я прескочи и моето тяло, макар и с дълго засилване. После тя — все така от място и все така грациозно — прелетя дванайсет метра. Моето тяло бе донесло една саманавиваща се лента за техните мерки за дължина. По-далече женското същество не можа да скочи, но разстоянието ги изпълни с възторг. Дина скачаше насам-натам по дванайсет метра, размахваше ръце и крака, а моето тяло викаше:

— Ти си феноменална! Стрелкаш се като водно конче.

Не узнах какво е това същество, колеги наблюдатели, но в името му се съдържа споменатата вече алогичност. Конче означава детето на кон, той обаче не лети и е напълно сухоземно същество, следователно не може да бъде и водно. Дина каза, че отдавна не била виждала водни кончета, а моето тяло й съобщи, че на тази рекичка по-рано имало много, но гадовете отровили и нея. Също не успях да разбера кои са тия, които назова „гадове“. Вероятно са враждебни на човека същества, които му тровят водите.

При един от поредните скокове моето тяло улови Дина и я отнесе на одеялото, което бе постлало край автомобила си. Там започна да я целува, като я наричаше „моята пеперудка“ и „водно конче“, и „вълшебен скакалец“, и „газела“, и „антилопа“ — пак в стила на любимите им абсурди. Защото кой сериозен разум ще си позволи да сравнява едно все пак мислещо и донякъде дори цивилизовано същество с такива най-примитивни животни? Целуваше я с нарастващо нетърпение, докато отново ме изправи пред някаква загадка. То се опита да смъкне от нея толкова желаните панталонки и аз бях много любопитен какво ще направи с тях, но Дина се възпротиви. Каза, че щели да дойдат хора, а това издаваше, че онова, което моето тяло искаше да извърши с панталонките, е социално недопустимо. Тогава то я грабна, както предния ден, и я напъха в колата, и подкара към своето жилище.