Любен Дилов - Контакти от четвърти вид

То се върна в бюфета, където продължи да ругае гръмогласно другаря директор, изпи две по-големи чаши водка, после седна в своя малък стар автомобил — сигурно сте забелязали колко примитивни са превозните им средства — и ликуващо си тръгна. Пътуваше през центъра на града, където улиците са не само тесни, но и особено задръстени от превозни средства. На едно място същество от другия пол внезапно хукна да пресече улицата. Моето тяло караше бързо и сигурно щеше да прегази съществото, ако не бе станало необяснимо за техните възможности чудо. Съществото изведнъж отскочи, прелетя над цялата улица и падна на отсрещния тротоар.

Тогава аз съжалих, че моето тяло не, уби другото тяло, за да ги опозная и в такъв момент, да науча емоционалната стойност на техния живот. С този проблем още не съм се сблъсквал в страната, където пребивавам. В подобни случаи те, изглежда, придават висока цена на живота си, защото половината от човеците по улиците се струпаха с викове и закани около нашия спрял автомобил, а другата половина — около припадналото същество, което назоваваха ту жена, ту момиче.

Моето тяло изскочи от автомобила си, но съзнанието му се боеше не от станалото, а от представата за други човеци, които щели тепърва да дойдат и да го накажат заради водката. Затова то викна: „Дръпнете се, ще я откарам в болницата!“ Грабна женското същество и го напъха в своя автомобил, обаче не мислеше за никаква болница, а съобразяваше кой приятел да намери бързо за тази работа.

По едно време то усети, че съществото зад него се е съживило, отби колата край един уличен телефон и спря.

— Къде ме карате? — попита го женското същество.

— В „Бърза помощ“ — излъга моето тяло.

— Нищо ми няма. Само съм си скъсала чорапите — рече то.

— Отсреща има будка. Кой номер носите?

— Няма вие да ми ги купувате, виновната съм аз. Така не се пресича улица.

Моето тяло силно се зарадва на отговора и възкликна:

— Ама как само я пресякохте! Да не сте шампионка по скачане?

— И аз не знам как стана. Затова и припаднах, от уплаха.

— Тогава вместо в болницата, да идем да полеем уплахата — предложи моето тяло. — Моята не беше по-малка.

— Сигурно ще се скараме кой да черпи — рече женското същество, но това не беше отказ и моето тяло се възхити:

— Ама вие сте чудесна! С вас може дори да се разговаря! Знаете ли, аз вече съм пил и трябва бързо да се отърва от колата, но тъй като е най-добре да я оставя пред къщи, каня ви у дома. Не се страхувайте, аз съм порядъчен гражданин, а пред жените съм особено стеснителен, макар че сега се държа така. И аз не знам какво става днес с мен. Както вие не знаете как прескочихте цялата улица.

В жилището на моето тяло винаги е неподредено и съществото каза с необяснима усмивка: „Тук май нищо не е докосвано от женска ръка!“ На което то отвърна, че жилището му било девствено като Амазонската джунгла.

— Тя май не е вече толкова девствена — възрази женското същество, а по-късно, вече с чаша в ръка, продължи: — Извинявайте, че ви създадох неприятности!

И повторно се опита да прикрие с дрехата си двата прашни кръга в скъсаните чорапи на своите колене. Бяха забравили да купят нови чорапи.

— Неприятности ли? — извика моето тяло. — Та какво по-приятно да си пия сега питието с такова прелестно момиче! Иначе…

— Хей — прекъсна го женското същество. — Уж сте свенлив, пък още от вратата почвате да ме сваляте!

Част от кръвта на моето тяло отиде по неустановени още от мен причини чак в ушите. Това разсмя съществото и то добави:

— Уф, щом така и така започнахме със свалянето, нека сваля тези чорапи, че ужасно ме притесняват. Къде ви е банята?

После то престана да крие коленете си, но пък моето тяло започна да се притеснява от измитите сега и много бели крака на женското същество. Харесваше ли, а се притесняваше от тях — ето още едно противоречие, което не проумях. А за да скрие това, заубеждава гостенката си, че не бил бързал за никъде, защото от днес решил да не ходи на работа. Разказа й цялата история с машината и другаря директор.

— Та има ли у нас още хора, които ругаят директори и си подават оставката? — възкликна накрая женското същество.

Моето тяло се усети похвалено, но си призна:

— Аз също не съм такъв за съжаление! И не знам какво ме прихвана днес. То беше като вашия скок, някакъв безумен скок. Ей, ама защо не го повторите? Застанете там, стаята е пет метра дълга, аз ще стоя тук, та ако скочите по-далеч…

Съществото възразяваше, че било извършило скока в смъртната си уплаха. Страхът давал бил криле, казвал народът. Не, поправи се то, любовта пришиваше криле, но няма вече в наше време такава любов, няма! Накрая обаче то все пак отиде в другия край на стаята, скочи и се озова през петте метра в ръцете на моето тяло, а то стреснато ги сключи зад гърба му. Лицата им дишаха съвсем близо едно до друго. „Та вие просто летяхте!“ — смаяно прошепнаха устните на моето тяло.