Самуел Дилейни: Вавилон 17

Тя попита:

— Какво е това, Моки?

Обут в белите си шорти, тук-там пожълтели от слънцето, той бавно и с усмивка й каза:

— Това е говорещ скорец. Той ще ти говори. Кажи „Здравей“!

В черното око светеше малко слънчице — колкото главичката на карфица. Перата трепнаха, от острия клюн се показа тънък език. Ридра наклони глава точно както го правят птиците и прошепна:

— Здравей!

Доктор Т’мварба две седмици обучава птицата с помощта на прясно изкопани червеи, за да изненада момичето. Скорецът също наклони глава и монотонно произнесе:

— Здравей, Ридра, какъв прекрасен ден, аз съм щастлива.

Ридра закрещя.

Съвсем неочаквано.

В първият момент Маркус реши, че момичето се смее. Но лицето й се изкриви, размаха ръце из въздуха, задъха се, падна. Започна да се задушава. Т’мварба изтича да я подхване, а птицата, без да обръща внимание на истеричните писъци, продължаваше да повтаря:

— Какъв прекрасен ден, аз съм щастлива.

И по-рано беше наблюдавал припадъците й, но този го порази. Когато успя да поговори с Ридра за случилото се, тя едва прошепна през побелелите си устни.

— Птицата ме изплаши.

Три дни по-късно проклетото животинче се отскубна и са заплете в антенната мрежа, която с Ридра бяха монтирали за любителската й радиостанция — тя обичаше да слуша хиперстатическите предавания на транспортните кораби, разхвърляни из Галактиката. Крилото и крачето попаднаха в сърцевината на мрежата, птицата започна да се удря в горещата линия така, че искрите се виждаха дори и в блясъка на слънцето.

— Трябва да я махнем оттам — извика Ридра. Показваше с дясната си ръка нагоре, но когато погледна натам, дори под бронзовия тен лицето й пребледня.

— Ще се погрижа, мила — каза Маркус. — Забрави за нея.

— Ако продължава да докосва линията, ще умре.

Той започна да се качва по стълбите, но когато стигна горе, видя, че Ридра вече се бе прехвърлила върху дървото, засенчващо ъгъла на къщата. След петнадесет секунди протягаше ръка към скореца. Маркус знаеше, че момичето ужасно се страхува от горещата линия, но се бе преборила със себе си и успа да хване птицата. Минута по-късно беше слязла и притискаше към гърдите си опърлените пера. Лицето й сякаш бе намазано с вар.

— Махни я, Моки — едва чуто каза Ридра. Устните й трепереха. — Махни я, преди да е проговорила.

И ето сега, тринадесет години по-късно, след разговора с един генерал, тя каза, че се страхува. Т’мварба знаеше, че тя понякога се плаши, но също така знаеше, че е способна храбро да гледа в лицето своите страхове.

— Довиждане, Ридра — каза Маркус. — Радвам се, че ме събуди. Ако не беше дошла, щях да се побъркам от безпокойство.

— Благодаря ти, Моки — отвърна тя. — Макар че все още се страхувам.

Даниел Д. Елълби, който дори и мислено рядко се наричаше с пълното си име — той беше офицер от Митницата, — погледна през очилата си заповедта за набиране на екипаж и приглади късо подстриганата си коса.

— Да, заповедта разрешава щом желаете…

— И?

— Подписана е от генерал Форестър.

— Мисля, че и вие ще я подпишете.

— Но аз трябва да одобря…

— Тогава тръгвайте с мен, ще одобрявате на място. Нямам време да ви изпращам отчет и да чакам одобрение.

— Но така не се прави…

— Прави се. Елате с мен.

— Мис Вонг, не обичам да ходя в транспортния град през нощта.

— Аз ви каня. Страхувате ли се?

— Не, разбира се. Обаче…

— До сутринта трябва да имам кораб и екипаж. Виждате ли подписа на генерал Форестър? Всичко ли е наред?

— Надявам се.

— Да тръгваме тогава. Екипажът трябва незабавно да получи официално одобрение.

Докато напускаха сградата от стъкло и бронз, Ридра и чиновникът продължаваха да се препират.

Шест минути пътуваха с монорелсовата линия, след това навлязоха в тесни улички. В небето над тях преминаваха транспортни кораби. Между складовете и канторите бяха струпани къщи и мебелирани стаи. Скоро излязоха на широк булевард, гърмящ от движение, задръстен от тълпи свободни от работа хамали и астронавти. Минаваха покрай неоновите реклами на увеселителните заведения, покрай ресторанти, предлагащи ястия от най-различни светове, покрай барове и публични домове. Митничарят се прегърби и ускори крачка, за да не изостане от Ридра.

— Къде възнамерявате да намерите…

— Пилот? Той най-много ми е необходим. — тя се спря на ъгъла, пъхна ръце в джобовете на кожения си панталон и се огледа.

— Имате ли някакви идеи?