Самуел Дилейни: Вавилон 17

— Пийни малко кафе.

Тя си наля и поднесе чашата към устните си.

— Нямаш ли нещо успокояващо?

— Ликьор. Шоколадов или какаов? — той извади две малки чашки. — Мислиш ли, че алкохолът ще те успокои? О-ох, извинявай, още не съм се съвзел след обяда. Събрахме се с приятели…

Тя поклати глава.

— Какаов.

Силовото поле пренесе и крехката чашка, пълна с ликьор.

— Имах страшно труден ден — той разтърка ръцете си. — Никаква работа. На обяд ми дойдоха гости и спорихме цял ден. След това започнаха да ме викат на адреси. Легнах си преди десет минути. — Той се усмихна. — Как прекара вечерта?

— Моки, това… това беше ужасно!

Доктор Т’мварба отпи от ликьора.

— Много добре. Иначе никога няма да ти простя, че ме събуди посред нощ.

Ридра неволно се усмихна.

— В-ви… винаги мога да разчитам на твоето с-съчувствие, Моки.

— Можеш да разчиташ на здравия ми разум и на мъдрите ми съвети като психиатър. Съчувствие? Извинявай, но не и след полунощ. Сядай. Какво е станало? — той махна с ръка и едно кресло се придвижи до Ридра. Краят му леко я удари под коленете и тя седна. — Престани да заекваш и разказвай. Ти преодоля това, когато беше на петнадесет години — гласът му стана мек и убедителен.

Тя сръбна от кафето.

— Шифърът… Помниш ли, че се занимавах с един шифър?

Доктор Т’мварба се отпусна на широкия кожен диван и отметна назад сивата си коса, все още разрошена от съня.

— Помня, че те помолиха да поработиш над нещо за правителството. Доста пренебрежително се изказа тогава.

— Да. Но… това не е код, а език. Тази вечер разговарях с главнокомандващия — генерал Форестър… и то се случи! Случи се и аз знам!

— Какво знаеш?

— Знам какво си мисли, точно както и миналия път.

— Четеш мислите му, така ли?

— Не, не беше точно като предния път. Наблюдавах го и можех да кажа за какво ще говори след малко…

— И преди си се опитвала да ми обясниш, но все още не мога да разбера нищо, освен ако нямаш предвид някакъв вид телепатия.

Тя поклати глава.

Доктор Т’мварба сплете пръсти и се облегна на дивана.

Внезапно Ридра заговори с равен глас:

— Имам някои предположения относно това, което се опитваш да изразиш, мила, но трябва ти самата да ги формулираш. Точно това искаше да кажеш, нали, Моки?

Маркус повдигна сивите си вежди.

— Да. Точно така. Продължаваш ли да твърдиш, че не четеш мислите ми? Показвала си ми го поне десет пъти…

— Знам какво се опитваш да кажеш ти, но ти не знаеш какво искам да кажа аз. Така не е справедливо! — Тя се надигна от креслото.

Казаха едновременно:

— Ето защо си толкова прекрасна поетеса.

Ридра продължи:

— Зная, Моки. Аз вземам това, което ме вълнува повече от всичко, превръщам го в стихове и хората ги разбират. Обаче се оказва, че през последните десет години не съм се занимавала с това. Знаеш ли какво съм правила? Слушала съм хората, ловила съм мислите им, чувствата им — те са се блъскали в тях, не са могли да ги изразят. Това беше много, много трудно. Отправях се в къщи, шлифовах ги, изливах им ритмични рамки, превръщах пастелните тонове в ярки, сменях крещящите с поносими, за да не могат повече да нараняват — ето това са моите стихове. Зная какво искат да кажат хората и го казвам заради тях.

— Гласът на нашия век — промърмори Т’мварба.

Тя изруга. Прекрасните очи се напълниха със сълзи.

— Това, което искам да кажа и да изразя, просто… не мога да го формулирам.

— Ако още си велика поетеса, ще успееш.

Тя кимна.

— Моки, допреди една година не предполагах, че изразявам чужди мисли. Считах, че са мои.

— Всеки млад писател, който наистина струва нещо, минава през това. При теб се случи след като овладя занаята.

— Сега вече имам свои собствени мисли, имам какво да кажа на хората. Не е като преди — оригинална обложка на казани неща. И не са просто противоречията, за които хората говорят, обобщени в едно цяло. Това е нещо ново. Изплашена съм до смърт.

— Всеки млад писател минава през това, докато съзрява.

— Лесно е да повтаряш, Моки, трудно е да казваш нещо ново.

— Хубаво е, че си стигнала до този извод. Защо не опишеш как… как го чувстваш?

Тя замълча. Пет, десет секунди.

— Добре, ще опитам още веднъж. Преди да изляза от бара, аз стоях и гледах в огледалото. Келнерът дойде и попита какво ми е…

— Почувствал е, че не си на себе си, така ли?

— Нищо не е почувствал. Видя ръцете ми. Стисках ръба на масата и те бяха бели. Не е нужно да си гений, за да се сетиш какво ми е в главата.