Самуел Дилейни: Вавилон 17

— Обикновено келнерите са чувствителни към подобни ексцесии. Това е част от работата им. — Маркус допи кафето си. — Побеляха ти пръстите, а? Добре, какво ти каза генерал Форестър? Или какво искаше да каже?

Дясната й вежда трепна два пъти. Дали е невроза, помисли си доктор Т’мварба, или е нещо по-специфично?

— Генералът е грубоват, енергичен човек, сигурно не е женен, професионален военен с всички произтичащи от това последствия. Изглежда на около петдесет години. Влезе в бара, където си бяхме определили срещата, очите му се присвиха, после широко се отвориха, пръстите му се свиха в юмрук, бавно се отвориха, походката му се забави. Но когато дойде по-наблизо, успя да се овладее. Стисна ръката ми така, сякаш се боеше да не счупи нещо.

Т’мварба не се сдържа и се разсмя:

— Влюбил се е в теб!

Тя кимна.

— Защо това те е разстроило? Би трябвало да те ласкае.

— Да, разбира се — Ридра се наведе напред. — Докосна ме… И вече можех да проследя всяка негова мисъл. Веднъж, когато той се опита да ме насочи отново към Вавилон-17, към шифъра, аз казах това, което той мислеше, за да му покажа колко внимавам. Проследих му мисълта, сякаш я четях в мозъка му.

— Чакай малко… това не го разбирам. Как си могла точно да знаеш какво мисли той?

Тя подпря брадата си с ръка.

— Той ми разказа. Обясних му, че ми е необходима повече информация, за да разгадая езика. Не искаше да ми я даде. Казах му, че не мога да продължа нататък, което е самата истина. Той си мръдна главата — и с това се издаде. Не искаше да клати глава и затова с усилие на волята сдържа жеста, но забелязах колко е напрегнат. А ако беше поклатил глава, едва мърдайки устни, какво би ми казал, как мислите?

Докторът вдигна рамене.

— Това не е толкова просто — предположи той.

— Разбира се, но той направи един жест, за да избегне друг. Какво би могло да означава това?

Т’мварба озадачено мълчеше.

— Не поклати глава, за да не покаже, че обикновена работа не би предизвикала появата му на такова място. Затова повдигна глава.

— Нещо като: ако всичко е толкова просто, не бихме се обърнали към вас — изказа предположението си Маркус.

— Точно така. Възникна неприятна пауза. Това трябва да се види.

— О, не!

— Ако всичко е толкова просто — пауза — никога не бихме се обърнали към вас — Ридра обърна ръката си с дланта нагоре. — Казах му го. Челюстите му веднага се стиснаха…

— От учудване?

— Да. За миг повярва, че му чета мислите.

Доктор Т’мварба поклати глава.

— Това е просто, Ридра. Ти четеш мускулните реакции. Може да се справи всеки, ако има нужната подготовка, особено ако знае къде са насочени мислите на събеседника. Но ти ми кажи от какво си се разстроила. Да не би скромността ти да е била възмутена от вниманието на този… недодялан и груб войскар?

Тя пак изруга. Доктор Т’мварба захапа долната си устна.

— Не съм малка — заяви Ридра. — А и той не е мислил нищо непристойно. Повторих мислите му, за да му покажа колко сме близки. Стори ми се, че е очарован. Ако е разбрал близостта ни така, както аз я разбирам, бих съхранила най-светли чувства към него. Само когато се отправи към изхода…

Т’мварба отново долови дрезгавина в гласа й.

— … последното, което си помисли, беше: „Тя не знае. Не й го казах.“

Очите й помътняха. Тя притвори клепачи и се наклони напред. Докторът бе наблюдавал това хиляди пъти още от времето, когато му изпратиха слабичкото дванадесетгодишно момиченце, за да премине курс по невротерапия, която се превърна в психотерапия, а после и в дружба.

Но така и не можа да разбере докрай тези нейни внезапни промени. След като срокът на терапията завърши официално, той продължи внимателно да се вглежда в Ридра. Какво става в нея, когато очите й помътняват? Знаеше, че има много прояви на собствената му натура, които с лекота може да прочете. Познаваше много хора с репутация, равна на нейната — все богати и влиятелни личности. Но репутацията не му внушаваше почит. А Ридра му внушаваше.

— Мислеше си, че не разбирам — продължи поетесата, — и че нищо не ми е съобщил. Тогава се разсърдих. Това ми причини болка. Цялото неразбирателство, което свързва света и разделя хората, се строполи върху мен — чакаше да го разнищя, да го обясня, а аз не можех. Не знам думите, граматиката, синтаксиса. И…

Нещо се промени в азиатското й лице. Маркус се опита да улови какво точно.

— И?

— Вавилон-17.

— Езикът?

— Да. Знаеш ли какво наричам мое „озарение“?